Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Какво става? — попита тя. — Брат Антоний, кажи ми.

— Душите на праведните се радват на онова, което стана — отвърна той усмихнат. — Бритнот, Сердик, всички, свързани с безценната реликва, ликуват. За тях последната връзка със земята е прекъсната. А за теб така ли е, Биатрис?

Тя не му обърна внимание, затича се след Ралф и макар той да не го усети, хвана ръката му. От Менестрела, Криспин и Клотилда нямаше и следа. В двора на замъка един рицар, придружен от мъж, облечен в поръбено с кожа палто, показваше някакви документи на сър Джон. Беше й омръзнало от това място, което беше станало свидетел на толкова страдания. Ралф заминаваше, заплахата беше отминала. Той й се беше зарекъл в любов, както и тя на него. Какво повече можеше да направи? Искаше й се да продължи пътя си, да се освободи от всички страхове, да бъде с родителите си. Въпреки това последва Ралф, когато той изкачи стълбите и уморено затвори вратата на стаята си. Напълни чаша вино, изпи го бързо, после легна и загледа към тавана.

— Биатрис Ароунър! — Брат Антоний беше влязъл в стаята. — Време е.

Тя отново погледна към леглото. Ралф шепнеше името й, докато заспиваше.

— Искам да продължа — каза тя, — но преди това искам да се сбогувам.

Брат Антоний се приближи до нея.

— Аз ще дойда с теб, Биатрис. — Лицето му се беше променило, вече не беше весело, но по-гладко, по-младо, а очите му бяха станали пронизително сини.

— Не съм ти благодарила — каза тя. — Кой си ти всъщност?

— Твоят ангел-пазител, Биатрис. — Той посочи към златистата светлина, която се лееше през капаците. — Ще тръгваме ли?

— Искам да се сбогувам. Само една дума. Искам да знае, че съм добре.

Тя очакваше брат Антоний да възрази, но той стисна ръцете й.

— Ти се сражава добре, Биатрис Ароунър. Не се отказа, запази вярата си, затова бъди възнаградена. Легни на леглото и отново целуни Ралф. Сложи ръцете си от двете страни на главата му и се върни към онзи момент, когато падна от стената.

После той отиде до вратата и изчезна. Ралф се беше обърнал настрани, очите му трепкаха. Биатрис се отпусна до него. Тя погали косата му и му каза колко много го обича и колко ще й липсва. Светлината, която проникваше през затворените капаци на прозореца, ставаше все по-силна и заслепяваща. Тя почувства, че трябва да побърза.

— Обичам те и винаги ще те обичам, Ралф. — Пръстите й бяха притиснати до слепоочията му. — Винаги ще те чакам, това си мисля постоянно, откакто паднах от стената.

Ралф осъзнаваше, че е в леглото си, но не искаше да отваря очи. Беше изплашен, че ако го направи, присъствието на жената, която обичаше, щеше да изчезне. Чу я да му разказва за любовта си, усети страстта и настойчивостта й. Беше с нея на стената. Тя се наведе да вземе нещо и след това те започнаха да падат. Но вместо да се събуди, той се озова в двора на замъка, застанал до нея. Сър Джон Грас и останалите тичаха към него. Нищо не се беше променило, освен странната, червеникава светлина, която сякаш обливаше всичко.

— Слушай и гледай — подкани го гласът — какво стана в онзи свят, който съществува успоредно с вашия…

Писарят от Оксфорд беше завършил историята си и поклонниците видяха колко е разстроен. Не искаше да отговаря на повече въпроси, просто легна край огъня и се уви с излинялото си одеяло. И другите го последваха. Това не беше най-спокойната им нощ. Странни, остри звуци пронизваха тишината, в храстите се чуваше неспирно шумолене. Най-накрая Мелничарят се изправи и отиде до дърветата, които гледаха към полето. Върна се и съобщи, че равнината е обляна в лунна светлина, но е сигурен, че е зърнал някакви фигури, които приближавали към тях. Повечето поклонници изпиха още малко вино и ейл и се сгушиха един в друг.

Останалата част от нощта премина спокойно, после слънцето изгря в царственото си великолепие и разпръсна страховете им. Рицарят ги събуди с думите, че следващата нощ ще спрат в един от най-уютните ханове в кралството. Храната беше раздадена — солен бекон, разреден ейл и хляб, който бяха купили от една селска къща. Конете бяха оседлани, вещите събрани и скоро поклонниците се заточиха между дърветата, през полето, към пътя, доволни да напуснат гората.

Бедният свещеник забеляза, че Писарят от Оксфорд се движеше бавно, сякаш не му се тръгваше. Ханджията също изостана, но Писарят така се бавеше, че накрая Ханджията сви рамене и последва останалите. След като изпрати брат си, Орача, напред, Бедният свещеник помогна на Писаря да прибере най-скъпата си принадлежност, опърпан екземпляр от „Метафизика“ на Аристотел.