Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

След миг Биатрис тичаше по пътя от Малдън към Рейвънскрофт. Движеше се като насън, краката й едва докосваха земята. Водеха я волята и силната тревога за Ралф. Тя видя кулите и бойниците на Рейвънскрофт, но пътят й беше препречен от Менестрела с ужасния му товарен кон; от двете му страни стояха мълчаливи Криспин и Клотилда. Биатрис се опита да ги заобиколи, но те се движеха с нея и не й позволяваха да премине.

„Защо не мога да мина, помисли си тя. Нали съм дух?“

Тръгна към полето, но те се преместиха с нея. Биатрис си спомни думите на брат Антоний „Какъвто си в живота, такъв си и в смъртта“ и тръгна право срещу тях.

— Дръпнете се от пътя ми!

— Биатрис, искаме само да поговорим. — Менестрелът изглеждаше по-мургав, по-висок и заплашителен.

— И какво ще направите? — подигра му се тя. — Ще ме убиете ли?

Менестрелът я гледаше втренчено. Сега лицето му се беше превърнало във вълча муцуна. Очите му не изпускаха нейните. Тя почувства как я облива гореща вълна, която отслаби увереността и.

— Пусни ме да мина!

— Остани за малко! — Клотилда се приближи към нея, полюшвайки бедра. — Ралф е в опасност.

— Знам! Махнете се от пътя ми!

— Можем да ти помогнем — обади се Криспин. — Можем да се намесим.

Клотилда поде думите му.

— Можем да се намесим и да спасим Ралф. Знаем каква голяма опасност грози Рейвънскрофт — и отвътре, и отвън.

Биатрис беше сигурна, че каквото и да й предложат тези двамата, не биваше да го приема. Беше се уморила от игрите и номерата им.

— Къде са Робин и Изабела? — подразни ги тя. — Или ви омръзна да се правите на тях?

Менестрелът изцъка неодобрително с език. Биатрис пристъпи напред. Внезапен порив на горещ вятър я накара да отстъпи.

— Биатрис Ароунър? — Брат Антоний стоеше зад тях. Той вдигна ръце. — Искаш ли да дойдеш тук?

— Не мога. — Тя не сваляше очи от Менестрела. — Но искам да дойда.

Менестрелът погледна през рамо и изръмжа нещо на брат Антоний на език, който Биатрис не разбираше.

— Пусни я — заповяда брат Антоний.

Въздухът се изпълни с танцуващи светлини. Менестрелът направи движение, сякаш прогонваше досадни мухи, но Биатрис пристъпи напред. Мина между тях и в желанието си да стигне по-бързо до замъка, дори не обърна внимание на брат Антоний.

Беше паднал мрак, но Ралф не беше в стаята си. Биатрис можеше да мисли само за едно. Той сигурно беше в опасност и тя трябваше да му помогне. Отиде в Полунощната кула, където отец Ейлред беше отслужил литургията, но тя беше празна. Почувства се объркана: литургията беше отслужена през нощта, но когато беше в Малдън, още не беше паднал мрак. Нима странният свят, който обитаваше, беше започнал да се разпада? Нима самото време се беше разместило като разбъркани номера? Биатрис отиде в Солната кула и се изкачи до втория етаж. Там замръзна от ужас. Стаята се пълнеше с мъже, които тихо влизаха през прозореца-врата. Двама стрелци лежаха мъртви на пода, душите им вече ги бяха напуснали. Биатрис изхвърча от кулата и притича към мястото, където Ралф седеше под едно дърво. Отчаяно се опитваше да го заговори, да го предупреди какво ще стане. Не знаеше дали беше заради нея или съвсем случайно, но Ралф забеляза светлина в кулата. Биатрис стана свидетел на по-нататъшната драма — нападателите, които изскочиха внезапно, викът на Ралф, смелата защита на капитана на стражата и последвалото клане. През цялото време Биатрис стоеше близо до Ралф, сякаш можеше да го предпази със самото си присъствие. Чуваше стенанията на умиращите, виждаше сребърните дискове, златните сфери, духовете и призрачните войници, които се събираха на бойното поле, за да отведат душите на падналите. Но в ума й имаше само една мисъл — да предпази Ралф. Беше с него, когато го заведоха в стаята на Адам и Мариса и когато хвърли перото си и заплака. Опита се да го утеши, да разбере какво е станало, но не успя. Трябваше да приеме, че брат Антоний й е казал истината. Можеше да наблюдава, да реагира, но не й да влезе в сърцето и ума дори на човека, когото толкова много обичаше.

На следващата сутрин Ралф се облече и слезе в залата да закуси. После написа кратка бележка и я даде на капитана на стражата, който провеждаше учения с хората си на моравата пред крепостта. Гарнизонът беше в добро настроение след победата предишната нощ. Войникът изглеждаше объркан, но Ралф отказа да отговори на въпросите му.

— Просто я дай на сър Джон. Помоли го, кажи, че настоявам да направи точно това, което съм написал.