Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

Ралф се качи в Полунощната кула. Адам и Мариса вече се приготвяха за работата си през деня. Мариса беше облечена; каза, че смятала да отиде в Малдън и да разбере какво става там.

— Безопасно ли е? — попита я Ралф. — Бих предпочел да дойдеш с мен.

— Къде отиваш ти? — попита Адам. Седнал на леглото, той се опитваше да нахлузи ботушите си.

— Искам да дойдеш с мен в Дяволската горичка. Кръстът на Бритнот е там.

И Адам, и Мариса го изгледаха, сякаш си беше изгубил ума.

— Сигурен ли си? — Адам най-после обу ботушите си. — Да не са те ударили по главата снощи?

— Знам, че кръстът на Бритнот е в горичката. Искам да ми помогнете да го открия. — Ралф отиде до вратата. — Идвате ли или не?

— Идваме — отвърнаха те в един глас.

Адам си сложи бойния колан и взе малък арбалет от ъгъла.

— В случай, че някой от снощните ни посетители се крие в горичката, макар да подозирам, че вече са много далеч оттук.

Ралф потупа меча и камата си.

— Ще бъдем в безопасност, но не казвайте на никого къде отиваме.

Малко по-късно прекосиха равнината; Ралф вървеше най-отпред, Мариса и Адам го следваха. Те мълчаха, сякаш не можеха да повярват на онова, което им беше казал Ралф. Влязоха в горичката. Ралф спря и се приведе над един труп, който лежеше в храстите. Мъжът беше облечен в кафяв кожен жакет и закърпени гамаши. Ботушите и коланът му липсваха. Ужасна рана на слепоочието беше причина за кръвта, обляла лицето му.

— Един от снощните нападатели — обясни Ралф, докато се изправяше. — Мъртъв е, почти нищо не можем да направим за него. Ще кажем на сър Джон и трупът му ще бъде заровен с останалите в общия гроб.

Той навлезе между дърветата, проправяйки си път през храстите и подплаши птичките, които излетяха с пърхане на криле и гневни писъци срещу това натрапничество в ранната утрин. Слънцето беше изгряло, но беше бледо и воднисто, скрито зад мъглата, която висеше като призрачна завеса над равните земи на Есекс. Ралф спря пред една малка просека.

— Стойте тук — каза той на Адам и Мариса.

Отиде при дъбовете и спря пред петия отляво. Обиколи дебелия му ствол, загледан внимателно нагоре, но не видя никаква пукнатина, хралупа или дупка. Твърдата кора беше равна и гладка. Ако не е този, помисли си Ралф, трябва да е петият отдясно.

— Адам! Мариса! — извика той. — Елате тук!

Двамата се приближиха.

— Смятам, че Сердик е скрил кръста на Бритнот в един от тези дъбове. Помните ли гатанката, която казал на датчаните? Че го е скрил в олтара, посветен на техния и неговия Бог?

— Дъбът! — възкликна Адам. — Свещен за древните жреци, а Христос е умрял на дървен кръст.

Ралф го потупа по рамото.

— Точно така. Трябва да претърсим ствола на всеки от тези дъбове много внимателно.

— Възможно ли е? — попита Мариса.

— Дъбовите дървета живеят векове — отвърна Ралф. — Тези са били тук сигурно и преди римските легиони да си тръгнат. — Той сви рамене. — Това е единственият отговор на загадката, за който можах да се сетя. Ако смятате, че съм луд или искате да се върнете в Рейвънскрофт…

Той погледна втренчено Адам.

— Не, не — усмихна се приятелят му. — Да започваме.

Ралф ги изчака да се заемат с търсенето, после отиде през просеката до петото дърво отдясно. Погледна нагоре. От страната към поляната нямаше нищо, но от другата, точно преди клоните, зърна покрита с мъх хралупа. Погледна през рамо. Адам и Мариса бяха заети с търсене. Ралф спря, прошепна кратка молитва, после започна да се катери, като използваше за опора възлите и чворовете на дънера. Скоро успя да се промъкне над хралупата, без да обръща внимание на болката от раната.

— Намери ли нещо? — чу се викът на Адам.

— Не — излъга Ралф. — Мислех, че тук има хралупа, но е бил просто отсечен клон.

Изчака докато вниманието на спътниците му отново се съсредоточи върху тяхното търсене и извади камата от колана си — беше оставил меча на земята. Изстърга мъха и откри голяма хралупа, пълна с гъби. Вейки, черупки от жълъди, останки от птиче гнездо убодоха пръстите му, а твърдото дърво ожули китката му. Наклони се вляво, стисна по-здраво клона и бръкна по-надълбоко. Пръстите му докоснаха нещо студено и твърдо и друго, подобно на парчета пергамент или кожа. Протегна се още. Китката го заболя, пръстите му се ожулиха, но най-после успя да хване предмета и го измъкна.

Кръстът е бил сложен в кожена торбичка, която беше изгнила, а сребърната й верижка беше скъсана и потъмняла, но самият той проблясваше в ранната утринна светлина, сякаш е бил скрит вчера. Беше от чисто злато, петнайсет сантиметра широк и двайсет и два дълъг, издраскан и поожулен, но все още великолепен. Ралф се загледа в блестящия камък в средата, където се срещаха двата напречника и се залюбува на странните символи, издялани в златото от някой отдавна мъртъв майстор.