Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Ще ми липсваш, Ралф. — Сър Джон полека остави кръста в ръцете му. — Вярно е онова, което пише в Светото Писание „… корен на всички злини е сребролюбието.“ 14 14 I Послание до Тимотея 6:10 — (Бел. ред.) Той потупа писаря по ръката. — Виждам, че имаш спомени от това място. Ще те почакам вън от гората.

Ралф наблюдаваше как старият управител се отдалечава. Сър Джон, отец Ейлред и Тиобалд Вавасур щяха да му липсват. Закле се, че ще похарчи среброто, което беше спестил за сватбата си, за да почерпи всички, преди да замине. Чу как един дрозд излива сърцето си в песен някъде над него и затвори очи.

— Биатрис! — прошепна дрезгаво. — Обичах те тогава, обичам те и сега. Винаги ще те обичам.

Писарят взе каната и отново напълни халбата си. Не беше пил много; гърлото му беше сухо и искаше да скрие сълзите, които напираха в очите му. Игуменката гледаше Правника, когото беше познавала преди. Той лекичко се полюляваше напред-назад. Сър Годфри Ийвсдън също предпочете да скрие изражението си зад чаша вино, макар че когато я свали, поклонниците видяха удивлението му.

— Не е ли странно? — каза Ханджията, като смушка Митничаря, сър Джефри Чосър, който седеше до него.

— Кое да е странно? — попита Чосър.

— Как поклонниците се познават помежду си?

— Бил ли си в Рейвънскрофт? — попита Църковният пристав сър Годфри.

— Да, сър, бил съм — отвърна Рицарят. — Заедно с един Правник бяхме изпратени там от Негова светлост регента. — Той се усмихна на писаря. — Видях те съвсем набързо. Когато започнахме разследването и заловихме отговорните за убийството на Гудман Уинтроп, ти отдавна беше заминал.

— Значи това е истина? — изкряка Батската невяста със зачервени от вълнение бузи. — Сър, кажи ни, че е истина!

— Но как е възможно? — попита Продавачът на индулгенции. — Ние разказваме истории, видени от живите. Това трябва да е измислица, приказка, която да ни уплаши и разтревожи посред нощ, когато мъглите се събират около нас и ехтят писъците на горските животни — Ти какво мислиш, сър Годфри? — изфъфли Монахът. — Нали си бил в Рейвънскрофт, сър?

Рицарят го изгледа студено.

— Аз също бях там — намеси се Правникът, който бързаше да предотврати сблъсъка между отдавнашните врагове. — Говорих с отец Ейлред и лекаря Тиобалд Вавасур.

— Сър — Бедният свещеник пристъпи с протегнати ръце, — защо ти не ни кажеш вярна ли е историята ти или не? Моля те! — Очите му умолително гледаха Писаря, който леко се изчерви, когато Продавачът на индулгенции се изкикоти в шепата си.

— Ще ви кажа — отвърна тихо той. — Но вие ще решите дали да ми повярвате или не.

Изпълнена с любопитство, Биатрис беше последвала Ралф от Рейвънскрофт тази сутрин. Радваше се, че той се връща на едно от местата, където някъде обичаха да ходят заедно в компанията на Адам и Мариса. Но когато погледна зад себе си, с ужас видя, че Менестрелът със страховития си кон, придружен от Криспин и Клотилда, върви след нея. Нещо повече, странната бакърена светлина беше придобила зловещ нюанс и докато Адам и Мариса вървяха, лъчите на утринното слънце, осветяваха сенките им в кървавочервено.

Брат Антоний седеше под един дъб, сплел ръце като за молитва.

— Какво става? — извика му Биатрис.

— Не знам — отвърна странният човек. — Но чувствам, че истината ще излезе наяве, Биатрис. Моля те, стой близо до Ралф. Той е в смъртна опасност.

И Биатрис видя театъра, който разигра любимият й. Тя седеше до него, изпълнена с ужас, докато се развиваха драматичните събития. Не можеше да повярва, че Адам и Мариса са причина за смъртта й!

— Искаш ли да си отмъстиш? — попита брат Антоний от мястото, където седеше — от другата страна на поляната.

Биатрис погледна към златния кръст в ръката на Ралф. Той блестеше странно. Тя внимателно се вгледа в двамата убийци. Не усети нищо друго, освен жалост за онова, което бяха направили и почувства, че душите им бяха изгубени в огромната пустош, където бродеха само похотта и алчността, подобни на две диви животни. Тя знаеше, че хората на сър Джон са между дърветата, но се боеше да не би Адам да нападне Ралф и помощта да закъснее. Вече не се интересуваше какво ще стане с нея. Стоеше пред Ралф и се молеше да не пострада. Когато краят настъпи, тя извика от радост. Видя Адам да пада с пронизано от стрела гърло. Душата му едва беше напуснала тялото, когато кошмарните призрачни войници излязоха с тропот от сенките, за да го хванат и отведат. Тя последва бягството на Мариса през гората и видя бившата си приятелка да потъва в мочурището, без нито една сила от този или онзи свят да може да й помогне. После видя как душата й се измъкна от блатото и се издигна, само за да бъде заловена от демоните, които беше приютявала, и после всичко свърши. Ралф разговаря със сър Джон, а после, останал сам на поляната, прошепна името й. Биатрис видя и други чудеса. Брат Антоний стоеше наблизо, сребристите дискове кръжаха около него по-големи и по-живи. Блестящите златисти сфери също кръжаха над поляната.