Пол Дохърти: Отмъщението на мъртвата

Йоменът отиде в гората и след по-малко от час се върна с три уловени заека. Изкормиха ги бързо, набраха билки и скоро поляната се изпълни с вкусния аромат на готвено. Хлябът и меховете с вино бяха извадени от общите запаси, раздадоха калаени и оловни чаши. Нямаше достатъчно чинии за всички, затова някои използваха зелени листа или парчета дърво. Свещеникът прочете молитвата, изпяха един псалм, после насядаха в кръг край огъня и похапнаха сочно печено, прокарвайки го с ейл или вино. Постепенно всички бяха обзети от задоволство. Поклонниците се отпуснаха и не обръщаха внимание на валмата мъгла, които се промъкваха между дърветата към поляната.

— Утре трябва да тръгнем рано — обяви сър Годфри. — Струваше си да посетим това място, но за в бъдеще трябва да се придържаме към главния път.

Одобрителен шепот посрещна думите му, особено от по-достопочтените му спътници.

— Това място е зловещо — обяви Продавачът на индулгенции с писклив глас, като изтри мазните си пръсти в жакета си и омаза реликвата, която висеше на връв около врата му. Това не му направи впечатление. Беше се опитал да продаде някои от безвкусните предмети, но спътниците му не се бяха впечатлили от торбите с предполагаеми папски вули, индулгенции и най-различни ценни реликви.

— Да — съгласи се Приставът с пълна уста. — Защо казват, че е обитавано от духове?

Мелничарят се оригна, грабна гайдата си и изсвири продължително — понесе се призрачен звук, който проникваше до мозъка на костите и пробуди отново страха. После пусна гайдата.

— Преди много години — започна той, — когато Уилям, предводителят на норманите, дошъл в Англия, местното опълчение…

— Какво е това? — попита Батската невяста, докато чистеше зъбите си.

— Местните доброволци — отвърна Писарят от Оксфорд.

Сър Годфри го погледна изненадан. Обикновено Писарят беше тих като мишка. Носеше излинял жакет, кърпен панталон и изтъркани ботуши, а в наметалото му имаше повече дупки, отколкото плат, но беше спретнат и чист. Черната му коса беше започнала да посивява преждевременно, а бръснатото му лице винаги изглеждаше малко тъжно. Непрестанно присвиваше очи, сякаш зрението му беше слабо. Един ценен екземпляр от „Метафизика“ на Аристотел го придружаваше навсякъде.

— Както казвах — изправи се Мелничарят, — местното население въстанало, но норманите го унищожили с огън и меч. Оцелелите мъже, жени и деца се скрили тук. Водачът им излязъл с кръст в ръка да моли за милост, но според легендата, норманите го убили, нахлули в Гората на демоните и изклали всички оцелели точно на тази поляна. — Той млъкна и погледна през рамо към сгъстяващия се мрак. — Всички били изклани! — повтори той с драматичен шепот. — Тревата била просмукана с кръв. Нощем още можете да чуете виковете им за милост и ужасните стонове на умиращите. — Той се приведе и в танцуващата светлина на огъня. С изпъкналите сини очи и червената заострена брада, лицето му заприлича на някое от уродливите чудовища, които украсяват водоливниците. — Казват, че труповете лежат погребани точно на тази поляна; затова тревата и цветята са толкова буйни.

— Не трябваше да идваме тук! — с разтреперан глас каза Игуменката.

— Глупости! — изсумтя Батската невяста. — Нощувала съм и на по-ужасни места.

— Мислите ли, че съществуват духове? — попита Кармелитът. — Искам да кажа, светата майка-църква проповядва, че когато умрем, отиваме в рая или ада, или чакаме Второ пришествие в адски мъки в чистилището.

Поклонниците се размърдаха неспокойно. Огънят беше буен, искрите подскачаха като души, бягащи от мъченията, за които говореше Кармелитът.

— Ние знаем, че духове съществуват — заяви Правникът надуто. — Не ни ли разказва Светото писание, че Христос е бил дух, когато се явил на Петър?

— Така е — съгласи се Ханджията. — А някои от историите, които чухме — той се усмихна на Бедния свещеник, който седеше до брат си, Орача, — споменават за духове, които са също толкова истински, колкото дърветата около нас.

— Чудя се какви ли са — промърмори Стюардът. — Искам да кажа, огледайте се, достопочтени поклонници. Нощта се спусна. Мрак покрива лицето на земята. Но мъглата… — Проехтя крясък на бухал и всички подскочиха. — Наистина ли е мъгла или душите на онези, които са загинали тук? — Стюарда кимна. — Чудя се какво ли е да си дух.

— Аз мога да ти разкажа — каза Писарят от Оксфорд, загледан в огъня, сякаш потънал в спомените си.

— Ето я и историята! — възкликна Мелничарят. — Не знам за вас, добри ми господа и дами, но аз още не съм готов да заспя. Ще ни разкажеш ли, сър? — Той погледна Писаря. — Нали знаеш нашия обичай? През деня си разказваме весели истории, а нощем такива, които смразяват кръвта.