Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Погледнете добре нататък, почитаеми спътници! Виждате ли колко различни дървета има в тази гора? Така е, защото е много стара. Това е Гората на демоните. Доведох ви дотук и Бог да ни е на помощ, ако ще прекараме нощта в нея.

Новината се разнесе сред поклонниците и всички се завзираха през полето. Слънцето се беше превърнало в огненочервен диск и излъчваше странно, призрачно сияние. То обливаше изораното поле и караше гората да изглежда още по-заплашителна на фона на тъмносиньото нощно небе.

— Моли се на добрия Господ Бог — прошепна Правникът на Франклина. — Сър, може би това не беше добра идея.

— Мислиш ли, че лъже? — Франклина със снежнобялата брада нагласи копринената кесия върху бродирания си колан.

— Съмнявам се — отвърна Правникът. — Нашият Мелничар може да се държи като глупак, но има остър ум. Чувал съм за Гората на демоните. Но, както и да е, ако не спим там, ще трябва да пренощуваме насред полето.

Сър Годфри вече беше открил пролука в храстите. Водени от него, поклонниците потеглиха през полето. Далеч от защитата на храстите нощният въздух беше по-хладен и докато наближаваха, гората започна да им се струва по-висока и заплашителна. Ръката на сър Годфри хвана дръжката на меча. Синът му застана до него.

— Напомня ли ти нещо, татко?

— Да — отвърна сър Годфри и мислите му се върнаха към мрачните, покрити с гъсти гори долини на Трансилвания и Влахия. „Дяволски места“ ги беше наричал той, огромни гори, в които цари вечна нощ и където се криеха какви ли не ужаси. Сър Годфри смушка коня си и го подкара в лек галоп, сякаш напук на своите страхове и тези на спътниците си. Между дърветата имаше гъсти храсти, но през тях минаваше пътека. Беше тихо като в гробище. Рицарят изруга, когато един бухал се обади високо в дърветата и конят му се уплаши от пращенето на клонки из храсталака. Дърветата бяха древни, покрити с мъх; клоните им се протягаха и сплитаха, сякаш в безмълвен заговор срещу небето. Сър Годфри се обърна на седлото.

— Хайде! — извика той. — Тук искахте да пренощуваме, тъй да бъде!

Водени от Оръженосеца и Йомена, уморените поклонници влязоха в непрогледната гора. Всички разговори заглъхнаха, сякаш искаха да проявят уважение към тишината, която ги заобикаляше. Сър Годфри смушка бойния си кон. Обученото животно се подчини, макар Рицарят да почувства, че мускулите му се напрегнаха, сякаш се канеше да се изправи на задни крака и да рита, както беше обучен да прави, когато ги заплашваше опасност. Тук-там дърветата се разреждаха в малки поляни. Заек пробяга през пътеката. Конят на сър Годфри изцвили възбудено, Рицарят се наведе и лекичко го потупа по врата.

— Хайде, стига, сър!

Огледа се вляво и вдясно. Точно на такива места във Влахия и Моравия кръвопийците, онези адски създания с кошмарни лица, биха дебнали в засада. Сър Годфри изруга: това беше Кент, най-красивото английско графство, но спомените му го объркваха. Стори му се, че съзира сенки да се промъкват през дърветата; сякаш някакво уродливо полуживотно се беше сгушило на един клон, но това беше само плод на въображението, игра на светлината върху изкривените дървета.

— Гората на прокълнатите — прошепна Йоменът. — Сър Годфри, как ще нощуваме тук?

Сякаш в отговор дърветата отново оредяха и разкриха широка поляна, все още осветена от лъчите на залязващото слънце. В далечния й край ромонеше малко поточе, тревата беше зелена и висока — изобилна храна за конете им. Диви цветя пъстрееха по земята: бърдун, иглика, полски теменужки, тук-там имаше дори гелчарка, която, както сър Годфри знаеше, би трябвало да цъфти поне след месец. Беше тихо, спокойно място, което предизвика възторжените възклицания на спътниците му. Ханджията пришпори коня си.

— Можем да спим тук.

— Да, можем — съгласи се сър Годфри. Той искаше да създаде ред, да прогони ужаса, който изпитваха, откакто бяха влезли в гората. — Хайде! — извика той и плесна с ръце.

Скоро поляната се изпълни с шум и оживление. Сър Годфри напътстваше поклонниците, сякаш бяха отряд кралски стрелци във вражеска страна. Определиха къде да оставят конете. Йоменът извади меча си и започна да реже трева. Мелничарят, Продавачът на индулгенции и Приставът му помагаха, като трупаха тревата накуп. Събраха конете и ги спънаха. Готвачът взе коженото ведро и започна да ги пои. Струпаха седлата, кошовете и дисагите в спретната купчина. Донесоха прясна вода за готвене от потока. Поляната беше разделена — половината за жените, половината за мъжете. Някои от мъжете доброволно пожелаха да стоят на пост.