Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— В такъв случай ти си подходящ за тази работа — засмя се отец Ейлред. — Ралф, Биатрис, с нетърпение очаквам сватбения ви ден. — Облак закри слънцето и францисканецът потръпна. — Чудя се дали Сердик може да ни чуе.

— Напълно възможно е — каза лейди Ан. — Според местните клюки, този замък е обитаван от духове.

— Така ли? — развълнувано попита Мариса.

— Да, и не само от Сердик — обяви Адам, нетърпелив да покаже познанията си. Той отпи от калаената си чаша. — Тук има и други духове.

— Продължавай, разкажи ни — настоя Биатрис, макар да забеляза колко се притесни отец Ейлред.

— Рейвънскрофт бил построен по време, когато разруха и ужас владеели в Есекс — започна Адам. — Замъкът бил собственост на барона-разбойник сър Джефри Мандевил — истинско адско изчадие, звяр в човешки образ. Сър Джефри грабел колкото си искал. Вземал пленници, които били измъчвани от главния му палач, мъж на име Черния Малкин. Нямало нищо, което Малкин да обича повече, от това да гледа как затворниците изпитват непоносима болка. Той използвал инструмента за стискане на палците, диба, колелото за разпъване, леглото с пирони. — Адам сниши глас. — Понякога пълнел тъмниците с изгладнели плъхове.

— Престани! — извика Мариса.

— Но това е истина — каза сър Джон. — Сър Джефри бил сякаш самият дявол. Той построил Полунощната кула. — Комендантът посочи към варовиковата кула в куртината.

— Трябва да призная — заяви отец Ейлред, — че мястото не ми харесва, студено и влажно е. — Той наведе глава и промърмори нещо.

Биатрис беше сигурна, че дочу нещо за „пропъждане на духове“.

— Много си е хубаво даже — присмя му се сър Джон. — Ти просто имаш развито въображение, отче. Както и да е, сър Джефри обичал да напада други имения — той намигна на съпругата си, — търсейки девствена плът, която да задоволи Похотта му, както и злато и сребро, с които да напълни съкровищницата си.

— Ако ти го правеше, щях да ти отрежа ушите! — обади се лейди Ан.

Сър Джон потупа с обич съпругата си по коляното.

— Сър Джефри бил женен за лейди Йохана, красива млада жена. Според легендата, тя се отвращавала от съпруга си. Нали, Ралф?

Писарят кимна.

— Лейди Йохана се влюбила в един млад оръженосец. Когато сър Джефри го нямало, те се срещали в стаята й в Полунощната кула. — Сър Джон хвърли поглед към отец Ейлред. — Е, само за да се утешават взаимно. Един ден сър Джефри се върнал и изненадал любовниците. Лейди Йохана била затворена до края на живота си в тъмницата под кулата Младият оръженосец бил предаден на Черния Малкин. Дни наред адското изчадие измъчвало младежа в стая до килията на лейди Йохана. Тя трябвало да седи и да слуша неговите викове и писъци. — Сър Джон се облегна и изпи виното си.

— Довърши де! — нетърпеливо го подкани лейди Ан.

Сър Джон не се нуждаеше от допълнително окуражаване.

— Една нощ писъците спрели — произнесе той зловещо. — Лейди Йохана, която дни наред била оставена без храна и вода, получила месо и чаша вино. Били й подадени през малък отвор в стената. Трябвало да изяде месото, да изпие виното и да върне обратно чинията. Това продължило месеци наред. Храната и виното й били давани винаги, точно когато камбаните биели полунощ.

— Мисля, че знам какво ще кажеш — Мариса притисна пръсти до устата си и се сгуши по-близо до Адам.

— Една нощ спрели да й дават месо и вино. Лейди Йохана погледнала през тесния отвор на килията и помолила съпруга си да я освободи. „О, не“ — отвърнал злодеят. „В полунощ ще зазидам напълно тази стена. Повече няма да получиш нито храна, нито вино.“

— Внимавай как ще разкажеш тази част — предупреди го лейди Ан.

— Лейди Йохана попитала защо и онази дяволска издънка й казала истината. Месото, което била яла, било осолената плът на любимия й, когото Черният Малкин бил разкъсал на парчета, а чашата, от която пиела виното, била направена от черепа на мъртвеца.

— О, не! — възкликна Биатрис. — Сър Джон, това е ужасна история!

Сър Джон отпи от чашата си и облиза устни.

— Затова я наричат Полунощната кула. Всяка година, в деня на смъртта на лейди Йохана, можете да чуете ужасните й предсмъртни писъци, защото умът й я изоставил, преди духът да напусне тялото й.

— Съществува ли още килията? — попита Мариса.

— Възможно е. — Очите на сър Джон се разшириха. — В онази част сега има складове, коридори и галерии. Никой досега не я е оглеждал, никой не знае какво може да се крие там.

— Достатъчно — заяви лейди Ан. — Ще уплашиш всички ни. Днес е Майският празник!