Да се уреди погребението бе просто, макар и болезнено. Мнозина бяха готови да помогнат — дотолкова голямо бе сред гражданите угризението за участта на момичето, че имаха желание да успокоят чувството си за вина, като се отнесат възможно най-добре с майката, особено пък като знаеха, че за добрината ще им бъде платено. Уредих свещеникът от „Сейнт Томас“ да извърши опелото, което назначихме за същата вечер. Той прати хора да приберат тялото и да го приготвят. Жената не би избрала нито този свещеник, нито тази църква за себе си, но нямах ясна представа към кого трябва да се обърна. Все пак, ако бях поискал обредът да се извърши от друг, а не от ръкоположен свещеник, това би ни причинило много спънки, а аз исках да избегна ненужни усложнения. Опелото бе определено за осем вечерта и когато напусках църквата, свещеникът вече викаше клисаря и му нареди да изкопае гроб в по-запуснат ъгъл на гробището, та да не би случайно да бъде зает ценен участък, отреден за благородното съсловие.
Постарах се да прогоня от мислите си тягостната задача да известя Сара за смъртта на майка ѝ. Естествено, това трябваше да бъде направено, но гледах да отдалеча възможно най-много мъчителната минута. Лоуър бе научил за смъртта на вдовицата Блънди от Кола и също бе много разстроен.
— Не разбирам — каза. — Тя наистина не беше добре и бе много отслабнала, но когато я видях за последен път, не беше на умиране. Кога е починала?
— Не знам. На мен ми каза господин Кола. Мисля, че е бил с нея.
Лицето на Лоуър потъмня.
— Този италианец — процеди. — Сигурен съм, че той я е убил.
— Лоуър! Ужасно е да кажете такова нещо!
— Не твърдя, че го е направил предумишлено. Но теоретичните му познания далеч надвишават практическите му умения. — Той тежко въздъхна и придоби още по-загрижен вид. — Чувствам се виновен, Уд. Трябваше аз да лекувам старицата. Знаете ли, че Кола възнамеряваше отново да ѝ прелива кръв?
— Не.
— Точно така беше. Естествено, нямаше как да го спра, вдовицата беше негова пациентка, но аз отказах да взема участие в това.
— Лечението му беше неправилно ли?
— Може би не, но се скарахме и не исках да свързват името му с моето. Споменавал ли съм ви как Уолис ми каза, че крадял чужди идеи?
— Много пъти — отвърнах. — Е, и какво от това?
— Какво от това? — Лоуър изглеждаше обиден. — Нима има нещо по-лошо?
— Би могъл да е коварен йезуит, дошъл тук тайно, за да подпали нова гражданска война и да свали краля от трона. Това би било по-лошо.
— Не и според мен.
Тази забележка разсея трупалото се цял ден напрежение и внезапно двамата с Лоуър избухнахме в смях, докато от очите ни потекоха сълзи, а телата ни се тресяха от това странно веселие. Накрая и двамата се бяхме озовали на пода. Лоуър лежеше по гръб и още дишаше тежко, а аз седях, отпуснал замаяната си глава между коленете си, и челюстта ме болеше от смях. В този момент обичах Лоуър като брат при все всичките ни различия и грубоватата му рязкост и разбрах, че винаги ще го обичам, защото той беше истински добър човек.
След като се поуспокоихме и си изтрихме сълзите, Лоуър пръв заговори за това как да постъпим със Сара. Тук място за смях нямаше.
— Ясно е, че трябва незабавно да напусне Оксфорд — казах. — Не може да остане завинаги в стаята ми и дори с отрязана коса е лесно разпознаваема. Но изобщо не ми идва на ум къде може да иде и какво ще прави.
— Колко налични пари имате?
— Около четири лири — отвърнах. — Повечето дължа на вас и Кола за лечението на майка ѝ.
Той махна с ръка.
— Поредният пациент без заплащане. Нито е за пръв път, нито вероятно е за последен. Аз самият имам две лири, а след две седмици ми се полага годишната рента от семейството. От нея мога да ви отделя още две лири.
— Ако ги направите четири, ще ви върна разликата, когато получа своята собствена рента.
Той кимна.
— Десет лири значи. Не са много за момиче в нейното положение. Впрочем…
— Да?
— Нали знаете, че по-малкият ми брат е квакер?
Изрече го напълно естествено, без видим срам, макар да знаех, че е тема, към която пристъпва с огромно нежелание в разговор. Сред приятелите ни, познаващи го отскоро, мнозина дори не подозираха, че Лоуър има брат, толкова голям бе страхът му да не би репутацията му да пострада от това. Веднъж бях срещал този човек и той не предизвика у мен неприязън. Също както лицето му бе сходно по черти с това на Лоуър, но без неговото изражение, така и характерът му бе като на по-големия му брат, но без неговата веселост и непринуден смях, защото, както съм чувал, сред тях смехът е забранен като греховен.
Читать дальше