Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

Потвърдих, че знам.

— Той има уговорка с група единоверци, желаещи да отидат на място, където няма да бъдат преследвани. Става дума за територията на Масачузетс и други подобни. Мога да му пиша и да го помоля да уреди изпращането на Сара Блънди там. Ще замине като прислужничка или нечия роднина, а щом пристигне, ще ѝ се наложи сама да си пробива път.

— Сурово наказание за човек, който не е извършил нищо лошо.

— Малко са онези от отплаващите за Новия свят, които са се провинили по своя воля. И все пак заминават. Ще бъде в почтено общество, а с пристигането си там ще намери повече близки по дух хора, отколкото тук.

След всичко случило се мисълта тя да замине и да не я видя никога повече разкъсваше сърцето ми и знам, че се противопоставих на плана по егоистични причини. Но Лоуър беше прав: останеше ли в Англия, рано или късно щеше да бъде открита. Все някой — бивш войник на баща ѝ или пътуващ търговец от Оксфорд, или студент — можеше да я срещне и разпознае. Всеки ден животът ѝ щеше да виси на косъм, а и нашите съдби бяха изложени на риск. Не знаех точно какво предвижда законът за стореното от нас, но малко съдии биха погледнали снизходително на хора, намесили се в тяхната власт. Сара, макар и осъдена на смърт, беше жива. При всичкото му красноречие в спор дори Лок би се затруднил да обясни нещо такова.

И тъй, договорихме се — или поне се споразумяхме да изложим плана пред Сара, защото той би бил невъзможен без нейното съгласие. Лоуър се нае да я запознае, защото поначало идеята беше негова, а и той щеше да осъществи връзката със сектантите. Аз се върнах в църквата „Сейнт Томас“, за да се уверя, че подготовката за погребението върви както трябва, и дори ми хрумна, че може и да съм единственият, който ще се появи на опелото.

Сара не се съгласявала с плана ни, защото не искала да остави майка си, и едва когато Лоуър я известил за смъртта ѝ, момичето се вразумило. Всички свои изпитания бе понесла твърдо, но загубата на майка ѝ я беше сломила. Ще се въздържа от думи, ще кажа само, че Лоуър не го биваше за утешител. Желаеше доброто на всички ни, но имаше склонност да става груб и безчувствен, щом се сблъскаше със страдание, което не му бе по силите да облекчи. Не се съмнявам, че тонът му — делови до степен на бруталност — само е влошил нещата.

Сара бе настояла да присъства на погребението въпреки активните протести на Лоуър колко глупава постъпка ще е това, но накрая той не бе успял да се противопостави на упорството ѝ. Подкрепата на майка ми, която обещала лично да заведе момичето в църквата, каквото и да си приказва доктор Ричард Лоуър, решила спора.

Видът на тримата, когато пристигнаха на гробището, силно ме потисна: Лоуър беше разтревожен, майка ми мрачна, а Сара — лишена от всякакво изражение, сякаш живецът завинаги бе напуснал тялото ѝ. Майка ми и Лоуър бяха сторили всичко възможно, за да променят външността ѝ и я бяха предрешили като момче с нахлупена ниско над очите шапка, но аз се боях, че свещеникът може във всеки миг да вдигне поглед от требника, да се втренчи в нея с опулени очи и да повика стражите. Но той не направи нищо подобно, само мънкаше по-забързано, отколкото изискваше приличието, като отказваше да направи и най-малко усилие за душата на жена, която не беше нито благородна дама, нито богата енориашка, нито по друг начин достойна за снизхождението на тъй велик духовен пастир като него. Признавам си, идеше ми да го шамаросам и да настоявам да отслужи опелото както трябва, толкова голям беше срамът ми. Защо се учудваме, че много хора се обръщат към сектите, след като имаме такива свещеници? Като приключи, захлопна книгата, кимна ни и протегна ръка за заплащането си, след което тържествено се отдалечи. Нямало да завърши опелото на гроба, каза, защото покойната така или иначе била езичница. Свършил онова, което се изисквало от него по закон, и не възнамерявал да прави нищо повече.

Мисля, че Лоуър бе вбесен повече и от мен от подобно безсърдечие и ми се иска да вярвам, че свещеникът щеше да е по-усърден, ако знаеше, че дъщерята на покойницата присъства. Но нямаше как да бъде осведомен и поради това никак не се стараеше — превърна опелото в най-мъчителната служба, на която съм ставал свидетел някога. За Сара вероятно е било стократно по-тежко. Опитах се да направя всичко възможно, за да я утеша.

— В последния ѝ път я съпровождат дъщеря ѝ, която я обичаше, и приятели, притичали ѝ се на помощ — казах. — Така е много по-добре и по-уместно. Тя не би искала над гроба ѝ да пее човек като онзи, който си тръгна току-що.