Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

— Лъжливо ли беше признанието ти?

Едва забележимо кимване.

— Ще се закълнеш ли във всичко, което ти е скъпо?

Тя кимна.

Лоуър се изправи и тежко въздъхна.

— Господин Уд, отведете момичето горе в стаята на Бойл. Той силно ще възнегодува, ако научи, така че се опитайте да не цапате там. Облечете я възможно най-бързо и ѝ отрежете косата.

Взирах се в него, без да разбирам какво ми говори, и Лоуър се намръщи.

— Побързайте, господин Уд. Никога не бива да се съмнявате в лекар, който се опитва да спаси човешки живот.

Хванах Сара за ръка и я поведох, а зад гърба си чух Лоуър да промърморва полугласно:

— В съседната стая, Лок… Рискът е голям, но може да успеем.

Макар на вид да бе съвсем здрава, Сара все още не можеше да говори и едва се движеше, само седеше, гледаше право пред себе си, а аз изпълнявах дадената ми поръчка. Да острижеш коса, без да имаш ножици, не е лесна работа и творението на ръцете ми не би направило чест на придворна дама. Но какъвто и да бе замисълът на Лоуър, модният стил нямаше място в него. След като приключих със задачата си, опитах се да прикрия следите от безпорядъка, който създадох. После седнах редом с нея и хванах ръката ѝ. Не бих намерил думи, с които да изразя чувствата си, така че не казах нищо. Само леко стиснах пръстите ѝ и след малко почувствах ответно стисване. Това ми стигаше: избухнах в ридания, които разтърсиха цялото ми тяло, и склоних глава върху гърдите ѝ, а тя седеше съвършено неподвижна.

— Нима наистина помисли, че ще те оставя? — промълви с тъй слаб и тих глас, че едва я чух.

— Не смеех да се надявам. Знам, че не го заслужавам.

— Коя съм аз?

Това бе най-прекрасният миг в живота ми. Всичко водеше към този въпрос и всичко, случило се след него, изживените в последствие от мен години и онези, които се надявам да изживея занапред, бяха просто епилог. За пръв и последен път нямах съмнения, не се нуждаех от обмисляне и разсъждаване. Не изпитвах потребност да преценявам и претеглям доказателства, нито да прибягвам към тълкуване, налагащо се при по-маловажни житейски обстоятелства. Длъжен бях да живея без страх и с твърда увереност да приема безспорната истина. Защото има неща тъй очевидни, че изследването им е излишно и логиката там няма място. Истината бе пред мен и този дар бе толкова по-скъпоценен, защото бе незаслужен. Аз знаех. Това е всичко.

— Ти си моят Спасител. Бог в плът и кръв, роден от Духа, изтърпял гонения, обиди и тормоз, умря заради греховете ни и възкръсна, както се е случвало и преди и ще се случва пак във всяко поколение на човешкия род.

Всеки, който би ме чул, щеше да ме вземе за побъркан и с това си единствено изречение аз направих крачката извън човешкото общество и влязох в покоя на мой собствен свят.

— Не казвай на никого за това — промълви тихо тя.

— Страхувам се. Не мога да понеса да те изгубя отново — добавих, засрамен от себичността си.

Сара седеше, сякаш безучастна, но в един миг се наведе към мен и ме целуна по челото.

— Не бива да се страхуваш, нито сега, нито никога. Ти си моята любов, моят гълъб, най-скъпото ми и аз съм твой приятел. Няма да те оставя и никога няма да те напусна.

Това бяха последните ѝ думи към мен, последните, които чух от устата ѝ. Седях до нея, без да пускам ръцете ѝ, и я гледах с благоговение, докато тропотът отдолу не ме извади от унеса ми. Тогава станах от леглото, където тя седеше с поглед, взрян право пред себе си, и се върнах при Лоуър. Сара вече сякаш напълно бе забравила за съществуването ми.

Долу пред мен се откри кървава сцена като след дяволска битка и дори аз, който знаех цялата истина, се ужасих от нея. Колко ли е бил потресен Кола, когато силом е нахълтал в лабораторията и е видял останките, приел ги за тялото на Сара. А Лоуър бе взел трупа, купен от него в Ейлсбъри, беше го нарязал до неузнаваемост и така бе обезобразил главата, че вече не приличаше на човешка. Самият той бе покрит с кръв от куче, което Лок беше заклал, та да допълни илюзията, а вонята на спирт бе нетърпима въпреки широко отворения прозорец.

— Какво ще кажете, Уд? — обърна се Лоуър към мен със сурово изражение. Лок отново бе възобновил позата си на скучаеща разсеяност, облегнат небрежно на вратата. — Дали някой ще забележи подмяната?

И с ножа си издълба една от очните ябълки на трупа, така че сега тя висеше на тънка нишка от черепа.

— Отрязах ѝ косата, но е толкова разтърсена от преживяното, че почти не е способна да помръдне. Какво предлагате да направим?