Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

— Бе осъдена също и на изгаряне — посочи Лоуър. — Замениха го с обесване, за да бъде избавена от мъките. Да не искате да кажете, че сега трябва да я предадем на кладата и да допуснем тя да изгори жива?

Тук вниманието му се върна към самата Сара, която издаде слаб стон: лежеше съвсем забравена, докато над тялото ѝ философи провеждаха научен диспут.

— Подайте ми бинт — нареди Лоуър, внезапно отново превърнал се в лекар. — И ми помогнете да превържа среза, който вече направих.

През следващите пет минути той щателно обработваше раната, която за щастие не беше голяма, а после двамата с Лок я повдигнаха и настаниха така, че тя бе опряна с гръб на раменете им, а краката ѝ висяха от масата. Докато Лоуър я наставляваше да диша равномерно и дълбоко, така че главата ѝ да се проясни, Лок най-сетне донесе плащ и внимателно я прикри с него.

Да размишляваш за убийството на жива жена, която седи и се опира на рамото ти, е много по-трудно от това да обмисляш как да разчлениш труп, проснат на масата, и когато Сара бе загърната с плаща, настроението на Лоуър коренно се промени. Природната му доброта, често засенчвана от честолюбие, помете всичко по пътя си и без сам да го съзнава, той започна да се обръща към момичето като към своя пациентка. А винаги бе бил непримирим в защитата на онези, които смяташе за свои подопечни.

— Но какво да правим сега? — повтори въпроса си и всички осъзнахме, че през изминалите няколко минути шумът откъм улицата се бе усилил и вече се бе превърнал в рев от много гърла.

Лок подаде глава през прозореца.

— Долу се е събрала тълпа. Казвах ви, че това няма да им е по вкуса. Добре поне, че заваля дъжд, та повечето зяпачи са се разотишли по домовете си. — Той присви очи към небето. — Виждали ли сте някога такава буря?

Сара отново простена, после наведе глава и обилно повърна. Това, както и затрудненото ѝ дишане, отново накара лекарите да се заемат с нея. Лоуър донесе спирт, потупа я леко по тила и я накара да пийне, което предизвика нов спазъм.

— Ако им го посочите, те ще ви отговорят, че това е знак за Божия гняв срещу вашите опити. Ще я вземат и ще я отнесат на кладата, при това ще поставят охрана, за да се подсигурят, че няма да я доближите.

— Намеквате, че не бива да им я предаваме?

През всичкото това време не отроних нито дума, само стоях в ъгъла и наблюдавах случващото се. Сега установих, че съм си върнал способността да говоря. Можех да променя баланса на силите, защото бе ясно, че всички присъстващи трябва да са в съгласие за действията, които ще се предприемат.

— Не сте задължени — обадих се. — Тя нищо лошо не е направила. Напълно невинна е. Знам го със сигурност. Ако сега им я предадете, не само ще изоставите пациентка в беда, ще се отвърнете от невинна душа, към която милост прояви самият Господ Бог.

— Уверен ли сте в това? — обърна се към мен Лок.

Очевидно той едва сега забеляза присъствието ми.

— Уверен съм. Опитах се да го кажа пред съда, но ме освиркаха.

— Няма да питам откъде ви е известно — с мек тон изрече той и проницателният му поглед за пръв и последен път ми даде да разбера как така по-късно той зае толкова високо положение в обществото.

Виждаше повече от останалите хора и се досещаше за още повече. Благодарен му бях за мълчанието тогава, благодарен съм му и до ден-днешен.

— Чудесно — продължи той. — Единственото затруднение е, че може ние да заемем мястото ѝ на бесилката. Иска ми се да вярвам, че съм великодушен човек, но готовността ми да стигна донякъде заради болен си има предели.

През това време Лоуър крачеше напред-назад силно развълнуван, като от време на време хвърляше поглед през прозореца, после се обърна последователно към Сара, към Лок и към мен. Когато с Лок млъкнахме, заговори той.

— Сара? — повика я тихо и повтаря името ѝ, докато тя не повдигна глава и не го погледна.

Очите ѝ бяха налети с кръв, тъй като малки кръвоносни съдове в тях се бяха спукали и това ѝ придаваше вид на самия дявол, а бледността ѝ правеше очите още по-ужасяващи.

— Чуваш ли ме? Можеш ли да говориш?

След дълга пауза тя кимна.

— Трябва да ми отговориш на един въпрос — каза той и се приближи до масата, като се отпусна на коляно, та тя да може по-добре да го вижда. — Каквото и да си говорила по-рано, сега трябва да кажеш истината. Защото от това зависят не само твоите, но и нашите живот и душа. Ти ли уби доктор Гроув?

Въпреки че истината ми беше известна, не знаех какъв отговор ще даде тя. А тя не го даде дълго време и накрая бавно поклати глава.