Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

— Слугата на Бойл държи дрехи в шкафа до стаята — каза ми той. — Поне обикновено там има такива. Мисля да си услужим с тях. Облечете момичето така, че никой да не я разпознае, и тайно ще я изведем от къщата. Дотогава не ѝ позволявайте да слиза долу и да вдига шум. Никой не бива да я вижда, нито изобщо да заподозре, че горе има някой.

Отново се качих на горния етаж, открих дрехите на слугата и се заех с много трудната задача да облека Сара. През цялото време тя не произнесе нито дума. Като приключих, оставих я, излязох през задната врата на дома на господин Крос, а оттам по тясната пресечка се добрах до улица „Мъртън“ и до жилището си.

Ала преди това се отбих в таверна „Перата“, защото имах нужда да възстановя душевното си равновесие и да събера мислите си. И тук при мен дойде Кола, който също имаше много уморен и измъчен вид, и пожела да чуе новините около екзекуцията. Разказах му истината, като пропуснах само една важна подробност, и горкият човек прие това като потвърждение на своята теория за кръвопреливането — че смъртта на донора неизбежно причинява смърт и на реципиента. По напълно очевидни причини не можех да го просветя по този въпрос и да му посоча, че в теорията му е налице фатална грешка.

Той ми съобщи за смъртта на майката и чутото дълбоко ме опечали, защото тази смърт бе поредното бреме, което щеше да легне на плещите на Сара. Когато Кола отиде да се разправя с Лоуър, аз си наложих за момента да забравя майката на Сара, и отидох у дома при моята собствена. Заварих я в кухнята. Арестът на Сара бе тежък удар за нея и тя привикна да седи тихо край огнището, когато не се молеше за момичето. Тази сутрин, когато се прибрах вкъщи — макар да се бяха случили толкова събития, беше още едва осем часът, — тя седеше на креслото, забранено за всички останали, и за огромно мое учудване видях, че е плакала, докато наоколо не бе имало кой да я види. Но тя се престори, че не е имало такова нещо, а аз се престорих, че не съм забелязал, та да не я унижавам. Бях смаян как може нормалният живот да продължава въпреки чудесата, на които бях станал свидетел, и не разбирах как никой не ги е забелязал освен мен.

— Свърши ли всичко?

— Един вид да — отвърнах. — Майко, трябва да ви попитам нещо много сериозно. Какво бихте сторили да ѝ помогнете, ако имахте такава възможност?

— Всичко — отсече тя без колебание. — Знаеш го. Абсолютно всичко.

— Ако е успяла да избяга, ще ѝ помогнете ли, та макар това да означава да нарушите закона? Бихте ли могли да не я издадете?

— Разбира се — отвърна ми. — Законът е нищо, когато е грешен, и не заслужава да бъде съблюдаван.

Погледнах я изненадан, защото думите прозвучаха странно, докато не осъзнах, че бях чувал и Сара да казва същото.

— А сега бихте ли ѝ помогнали?

— Мисля, че вече е недосегаема за помощта ми.

— Не е.

Тя не каза нищо, така че аз продължих и след като бях подхванал вече веднъж, думите се изляха от мен като поток.

— Тя умря и отново е жива. Сега е в апартамента на господин Бойл. Тя е жива, майко, и никой не знае за това. Нито пък ще узнае, ако вие не проговорите, защото всички ние решихме да се опитаме да я спасим.

Този път присъствието ми не бе достатъчно да я накара да се сдържи, и стиснала колене, тя се заклати напред-назад в креслото, като повтаряше:

— Слава Тебе, Господи. Благодаря Ти, Боже…

Сълзите се стичаха по бузите ѝ и това продължи, докато не я хванах за ръката и не я призовах отново към внимание.

— Трябва да я скрием, докато успеем да я измъкнем от града. Имам ли позволението ви да я доведа тук? Ако я заведа в кабинета си, няма да я издадете, нали?

Разбира се, тя ми даде категорично обещание, а на нейната дума вярвах повече, отколкото на себе си. Целунах я по бузата и ѝ казах, че ще се върна по мръкнало. От прага видях как се засуети из кухнята и взе да вади зеленчуци и последното ни останало парче осолен свински бут от зимата в подготовка за празнично угощение по случай идването на Сара.

Този странен ден като че нямаше край — след трескавата ни дейност през ранните му часове с Лоуър и Лок се озовахме с много време пред себе си и нищо за вършене до падането на мрака. Лоуър реши, че събитията сами са разрешили дилемата му и че сега вече ще замине за Лондон, защото репутацията му сред жителите на града вече никога нямаше да е същата поради неодобрението към днешните му действия. Сега нямаше друг избор, освен да рискува всичко и да се заеме с трудната задача да си изгради име другаде. Останките на момичето, които бе докарал от Ейлсбъри, бяха извозени до замъка и изгорени на клада. Лоуър бе възвърнал чувството си за хумор дотолкова, че да подхвърли как тялото ѝ било дотолкова просмукано със спирт, та щяло да е цяло чудо, ако не вдигнела във въздуха цялата крепост. А на мен Кола ми бе дал пари, та да се погрижа за прилично погребение на госпожа Блънди.