Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

Ето защо двамата с Лоуър сами изнесохме ковчега от църквата и поехме през двора, препъвайки се в мрака, разсейван само от една восъчна свещ. Невъзможно ми е да си представя погребение, по-малко сходно с онова на доктор Гроув, но поне с оттеглянето на свещеника си останахме само свои хора.

Да държа реч, се падна на мен, тъй като Лоуър слабо познаваше Ан Блънди, а Сара, както бе видно, не желаеше да говори. Като не знаех какви думи ще бъдат уместни, просто дадох воля на първите споходили ме мисли. Казах, че съм я познавал само в няколкото ѝ последни години, че не бяхме от една вяра и нямаше как да сме по-раздалечени по въпросите на политиката. И все пак я почитах като честна и храбра жена, която постъпваше по справедливост, както я разбираше, и търсеше истината, която желаеше да познае. Не бих могъл да кажа, че е била най-послушната сред жените, защото би се разсмяла на подобно описание. И все пак бе здрава опора на съпруга си, бе го обичала и му бе помагала, както той го бе очаквал и желал. Борила се бе за неговите убеждения и беше отгледала дъщеря, израснала като безстрашна, вярна, прекрасна, нежна — най-добрата, която някой би пожелал. Почитала бе според своите разбирания Твореца, за което бе благословена. Предполагах, че не вярва в отвъдния живот, тъй като нямаше доверие на нищо, изричано от свещениците. Ала знаех, че е грешила и че ще бъде приета в лоното Господне.

Речта ми се получи несвързана и объркана и беше произнесена повече като утеха за Сара, отколкото за обрисуване на точен портрет на покойната. И все пак тогава вярвах във всяка своя дума и до ден-днешен не бих отстъпил от казаното. Знам, че би било немислимо да се приеме за достойна, благородна или дори добродетелна жена с нейната вяра и възгледи, с нейното положение и постъпки. Но тя беше и достойна, и благородна, и добродетелна, а аз вече не се насилвам да примиря своите убеждения с мнението на света.

Когато завърших, увисна неловко мълчание, а после майка ми поведе Сара към тялото и отгърна плата, за да открие лицето. Валеше силен дъжд и струите пръскаха ситни капчици кал върху старата жена, положена на мократа и студена земя. Сара коленичи до нея и всички отстъпихме назад, докато тя тихо мълвеше своя си молитва. Накрая се наведе и целуна майка си по челото, после отмахна кичур коса, измъкнал се изпод най-хубавото ѝ боне.

Отново се изправи. Лоуър ме подръпна за ръката и двамата спуснахме тялото в гроба колкото можахме по-плавно и чинно, а Сара изпълни синовния си дълг, като хвърли шепа пръст отгоре. Всички последвахме примера ѝ. Накрая двамата с Лоуър хванахме лопатите и възможно най-бързо засипахме гроба. Щом приключихме, всички бяхме мокри до кости, премръзнали и оплискани с кал. Просто се обърнахме и си тръгнахме. Тук нямаше какво да правим повече, оставаше да се погрижим за живите.

Както винаги Лоуър беше по-деен и полезен от мен. Пое задължението да заеме каретата на Бойл — правилно бе предположил, че след като е на тъй почитан човек, няма да бъде спирана от стражите, в колкото и късен час да бе видяна на пътя — и нае два коня, които да я теглят. Предложи сам да откара Сара до Рединг, който се намираше на безопасно разстояние от Оксфорд, при това отношенията между градовете ни бяха твърде лоши и не съществуваха много контакти. Там щеше да настани Сара при съмишленици на брат си, семейство сектанти, за които можеше да гарантира, че ще опазят тайната ѝ или по-скоро малкото, което знаеха от нея. Щом брат му минеше през града на връщане към Дорсет, щеше да вземе момичето под крилото си и да я качи на първия кораб, отвеждащ сектанти далеч от Англия. Такъв бе планът ни, одобрен от всички.

Не мога да се накарам да пиша за раздялата ми с нея, за последния поглед към лицето ѝ и няма да го направя.

Сара замина за Плимут десет дни по-късно, съпровождана от брата на Лоуър, и там се качи на кораб.

Никой повече не чу за нея. Така и не бе пристигнала в Америка и приеха, че е паднала зад борда. Ала плаването бе минало спокойно, а и корабът е бил толкова претъпкан, че е трудно човек да си представи как някой ще попадне в беда, незабелязан от никого. И все пак тя изчезнала внезапно. В ясен слънчев ден, без плясък и без шум, без нито звук. Сякаш жива била пренесена на небето.

Така завършва историята на Сара Блънди, доколкото е известна на мен. Нямам какво повече да добавя, а тези, които решат да не ми повярват, са свободни да го сторят.

Остава ми само да изложа заключителната част и да разправя кое е довело италианеца в Англия. Признавам, че не го смятам за важно, защото в сравнение с онова, на което аз станах свидетел, заблудите на хора, препиращи се в пълно неведение на истината, могат да извикат единствено пълно пренебрежение. И все пак тези сведения са част от свързани събития и тяхна причина, така че ще ги запиша, та да завърша своя труд и да си отдъхна.