Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

— Лекар е — отвърнах. — Или поне джентълмен, интересуващ се от медицина. Защо питате? Говорите така, сякаш сте го виждали и преди.

— Точно така, виждал съм го — отвърна той и все така поглеждаше нататък, макар вероятно Кола вече да се бе скрил зад ъгъла. — Снощи го срещнах в Уайтхол.

— Предполагам, че всеки може да се разхожда, без да предизвиква особен интерес.

— Да се разхожда в самия дворец? Това не е така просто. И не всеки е съпровождан от сър Хенри Бенет в кралските покои.

— Какво?

— Явно това много ви учудва. Може ли да попитам защо?

— Нямам особени причини — побързах да отговоря. — Дори не знаех, че има толкова високопоставени познати в нашата страна. Боя се, че у нас, в Оксфорд, гледахме на него малко отвисоко като на обеднял чужденец. А той така и не си направи труда да ни осветли. Навярно сме му се видели скучни и безинтересни. Но кажете ми, кога точно го видяхте? И къде?

— Снощи, вече се бе стъмнило, вероятно към осем часа. Имах честта да присъствам на частна неофициална вечеря с лорд Сандуич, съпругата му и един братовчед, когото той покровителства. Твърде самоуверен млад човек, който служи в морското ведомство и обсъжда теми, за които няма и най-малко понятие, но затова пък с голям ентусиазъм, така че е достатъчно приятен при все невежеството си. Доколкото си спомням, казваше се…

— Не ме интересува името му, господин Обри. Нито искам да знам какво е било сервирано на масата на лорд Сандуич. Бих искал да чуя за моя познат, а за вашето преживяване ще ми разправите после, ако желаете.

— Тръгнах си от покоите на лорд Сандуич и поех към своето скромно жилище, но вече почти бях стигнал до вратата си, когато си спомних, че съм забравил свитъка с ръкописи, които канцлерът позволи да прегледам във връзка с работата ми. Затова се върнах, но вместо да отида до службата с архивите през целия Уайтхол, пресякох направо през двора Сейнт Стивън. Там има един тесен проход, който се разклонява в края си: едната алея води направо към службата с архивите, а другата — наляво към задния вход за кралските покои. Днес ще ви покажа, ако желаете.

Кимнах, нетърпелив той да продължи.

— Открих нужните ми ръкописи, пъхнах ги под плаща си и тръгнах обратно. И тогава видях как по прохода насреща ми вървят сър Хенри Бенет — нали ви е известно, че той вече е лорд Арлингтън — и същият този господин, когото дотогава не бях виждал.

— Уверен ли сте, че е той?

— Напълно. Беше облечен точно така. Когато се поклоних и им направих път, видях в ръцете му разкошна книга. Венецианска изработка, старинна, с корици от телешки бокс и със златен обков.

— Откъде знаете, че е отивал при краля?

— Почти всички останали са заминали. Херцогът на Йорк държи отделен двор, при това сега е в Сейнт Джеймс при кралицата майка. Кралицата и придворните ѝ дами са в Уиндзор. Негово Величество засега е тук, но и той заминава след няколко дни. Така че ако Бенет не го е водил тази вечер на среща с някой лакей…

И това бе дразнещо малкото, което установих от първа ръка за последните няколко дни на венецианеца в Лондон, преди отново да поеме с кораб към континента. Не мога да го твърдя със сигурност, но вероятно няколко дни по-късно доктор Уолис го бе забелязал в двореца и бе наредил да го арестуват. През цялото това време сър Хенри Бенет бе ръководил издирването и бе премълчал факта, че лично той тайно го бе въвел при краля.

Очевидно бе, че тук става дума за тъмни държавни дела, и ми е ясно, че невинният никога не бива награждаван по заслуги, ако се забърка случайно в тях. Колкото по-малко ми бе известно, в толкова по-голяма безопасност бях, и макар че в този случай ми бе трудно да обуздая любопитството си, същата вечер напуснах Лондон с университетска карета и бях доволен да се махна от там.

Казвам „установих от първа ръка“, защото нямаше как нещата да са ми известни с по-голяма сигурност, без да съм присъствал на тази възможно най-тайна среща. Сега, след като прочетох ръкописите на Кола, Престкот и Уолис, изпитах голямо задоволство, тъй като мотивите на Кола да се залови да пише са ми ясни като на длан. Целта на писателския му труд е да посее несигурност, а спорът му с Лоуър — колкото и да е бил реален за него — е вкаран в повествованието само за да отклони вниманието от историята, която авторът иска да си остане на тъмно.

Ръкописът е създаден, за да се внуши, че Марко да Кола е продължил да живее, при все че е мъртъв от дълги години, и тъкмо него — войника, светския човек — са видели онази вечер в Уайтхол. Защото ако в Англия е бил Марко да Кола, нямало е как страната да е посетил йезуитът Андреа да Кола. И онова, което вярвам, че се е случило в Уайтхол, все едно не е било, защото то би могло да се случи единствено ако на срещата с краля е отишъл свещеник и по-конкретно католически свещеник. А това е извънредно важен момент във време, когато омразата към папистите е по-силна от всякога и най-малкият намек за принадлежност към католическата вяра може да изложи на риск живота на всеки.