Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

Заминах за Лондон на следващия ден след отпътуването на Сара от Оксфорд, все така обзет от силен душевен смут и потънал в унес. Сторих го по препоръка на Лоуър, който го предписа като лек срещу меланхолия и мрачни мисли. Промяна на обстановката, различно обкръжение и малко развлечения щели да ми помогнат да се отърся от тъгата. Последвах съвета му, тъй като обзелата ме апатия бе тъй силна, че ми бе по-лесно да му се поддам, отколкото да му се противя. Лоуър ми приготви пътна чанта и ме изпрати до Карфакс, където ме качи на пощенския дилижанс.

— Поразсейте се — напътстваше ме той. — Нека си признаем, всичко се получи по-добре, отколкото можехме да очакваме. Време е да оставим миналото зад гърба си.

Естествено, не ми се удаде с лекота, но се постарах да го послушам и се накарах да посетя хора, с които дълги години бях в кореспонденция. Разговорите с тях не успяха да ме отвлекат, тъй като мислите ми постоянно се връщаха към по-значими теми и боя се, събудих негодувание у колегите си със своята сдържаност, която те, изглежда, приеха за надменност. Въпроси, които преди извикваха у мен жив интерес, изобщо не ме вълнуваха. Съобщиха ми за открити в каменоломни в Хертфордшир огромни костни вкаменелости — находка, потвърждаваща онази глава в Библията, където се говори, че някога по земята са ходили великани, — но това ме остави безучастен. Джон Обри, мой добър приятел от онова време, ме почете с гостоприемството си, но аз не можах да покажа нужното въодушевление към забележителните му разкрития относно целта и характера на Стоунхендж, Ейвбъри и други подобни местности. Поканен бях на сбирка на Кралското дружество, но с лекота отхвърлих тази чест, без да ме е грижа, че няма да ме потърсят повече.

Една вечер — беше на втория ден от престоя ми в Лондон — се разхождах и случайно попаднах в Чийпсайд пред странноприемница на име „Камбаните“. Спомних си, че бях видял името в сандъка на Кола и изпитах потребност да потърся човек, който също бе познавал Сара и бе видял нещичко от съзряното от мен самия. Усетих силен подтик да узная отговорите на много въпроси, да схвана веригата от събития, довели до нейната гибел и възраждане.

Да го открия се оказа много лесно, въпреки че съдържателят — едва по-късно узнах, че бил папист — не знаеше името му. Достатъчно беше само да се осведомя за италианския джентълмен и ме заведоха в най-добрата им стая, която той заемаше сам още от пристигането си.

Появата ми го смая, но още повече го стъписа обръщението ми.

— Добър вечер, свети отче.

Не можа да го отрече, да протестира или да настоява, че греша, защото на свещениците това не е позволено. Взираше се в мен ужасѐн, решил, че съм пратен да го примамя в капан и всеки момент въоръжена стража ще се изкачи с тропот по стълбите, за да го поведе към неговото мъченичество. Но не се чуваше никакъв шум, нито от тежки обувки, нито от команди и той стоеше сред тишината на стаята като ударен от гръм.

— Защо ме наричате „свети отче“?

— Защото сте такъв.

Не добавих, че друг не би тръгнал на път със светено масло, светена вода и свещена реликва, скрити сред вещите му. Кой друг освен свещеник, обречен на безбрачие, би реагирал с такъв ужас при осъзнаването на плътското си желание? Кой друг тайно би причестил поради доброто си сърце умираща жена, та да се застъпи за душата ѝ, въпреки че е друговерка?

Кола предпазливо приседна на леглото и ме изгледа внимателно и замислено, като че все още очакваше изненадващо нападение срещу себе си.

— Защо дойдохте?

— Не за да ви причиня вреда.

— Защо тогава?

— Искам да поговорим.

Дожаля ми, че го поставям в такава опасна ситуация, и положих всички усилия да го убедя, че не му мисля злото. Вероятно по-скоро лицето ми, отколкото думите ми, го убедиха в моята искреност. И двете могат да заблуждават, но не и в моя случай, тъй като бях прозрачен и за селски идиот. Ако бях излъгал тогава, Кола веднага щеше да усети, но по лицето ми той не прочете измама. След дълго и напрегнато очакване с въздишка се покори на неизбежното и ми предложи да седна.

— Името ви наистина ли е Марко да Кола? Мисля, че имам право да знам към кого се обръщам. Съществува ли изобщо такъв човек? — попитах, при което той кротко се усмихна.

— Съществуваше. Беше мой брат. Аз се казвам Андреа.

— Съществуваше?

— Мъртъв е. Умря в ръцете ми след завръщането си от Крит. И до днес скърбя за тази загуба.

— Защо сте тук?

— И аз като вас мога да кажа, че на никого не желая злото. Но малцина са готови да повярват на това, та затова бях принуден да прибягна към потайност. Правителството ви не одобрява чуждестранни свещеници. Във всеки случай не и йезуити.