Борис Акунин - Черният град

Недостойна за Вас и загиваща - Клара ".

- Човек намирал бележка, на мен донесъл - флегматично каза Хасим.

- Защо на теб, а не в „Национал"? Разбойникът вдигна рамене:

- Аз ти обещах, че ще намирам твой жена. Питал съм хора. Хората знаят.

- Твоят информатор къде е намерил б-бележката?

- В Черен град. Има едно място, ,Черна улица" се казва. Коя къща - знам. Отиваме бързо да спасяваме жена или да се оправя?

„Вдън земя да потъне! Нека сама се оправя с обожателя си" - за малко да каже Фандорин. По дяволите, светът е на прага на катастрофа, всяка минута е скъпа, а ще трябва пак да се мъкне до този опротивял Черен град да спасява Клара от плен, да я връща обратно в Баку. И отгоре на всичкото да си губи времето за истерии и утешения.

Невъзможно е!

Но нима има избор?

Хрумна му нова максима за цзюнцзъ - подарък за Конфуций и списъка му с мъдрости: „На благородния мъж само му се струва, че има избор. Всъщност избор никога няма".

Ераст Петрович ритна каменния бордюр и простена:

- Добре. Да вървим.

За да не губят излишно време да се обясняват с адютанта, те излязоха през другата порта. Бързо намериха превозно средство. Хасим спря някакъв нощен файтонджия, вежливо го помоли да слезе от капрата. Като позна прославения гочи, кочияшът не се уплаши, а се зарадва. С поклон му подаде поводите.

Фандорин, разбира се, не разбра краткия им разговор, но всичко беше ясно и така. Кочияшът е радостен да услужи на великия човек и знае, че няма да остане невъзнаграден.

„Правилно ли постъпвам, като го отвеждам от привичната му среда, където се чувства като риба във вода? Но ако разследването бъде успешно, на Хасим ще му опростят всички грехове... Впрочем, той може веднага да извърши нови, нали?"

Ето за какво мислеше Ераст Петрович, докато гледаше монументалния си кочияш, който подканяше конете да препускат по-бързо. Екипажът профуча през спящия град назад към промишлената зона. Това пагубно място май никак не искаше да се разделя с московския гост.

„Половин час натам. Там максимум десет минути. Оставяме Клара пред полицейския участък. И в никакъв случай не бива да позволя да ме тероризира: спасил съм я и сайонара [129] Сайонара (яп.) - довиждане. - Б. пр. ".

По най-оптимистични сметки пак излизаше, че няма да може да се върне обратно до Шемахинската порта преди три след полунощ, а влакът може би ще потегли чак преди съмване.

„Нищо, заради стачката пътят е празен, може да не се намалява скоростта по гарите, ще наваксаме" - успокояваше се Фандорин.

Ето го отново и Черния град, отдавна не сме се виждали.

Този път на прелеза свиха в другата посока, където въздухът беше още по-окаден, а пейзажът - съвсем мрачен: само някакви схлупени бараки с тъмни прозорци.

- Тук има мазутен завод - обясни Хасим. - Затова е Черна улица. Работници, кои на завод работят, също черни. Сега ги няма, никой. Стопанинът Джабаров, лоша човек, изгонил ги... Бележка ей там се търкалял.

Той посочи някаква къщичка, която по нищо не се отличаваше от останалите - същите черни окадени стени.

„Джабаров? Това е младият нефтопромишленик, който на банкета в Мардакян жадно зяпаше Клара - сети се Ераст Петрович. - Да не би пък той да е тайнственият похитител?"

- Странно местенце за любовно г-гнездо. Сигурен ли си, че е тук?

- Хубав място - отвърна Хасим, като с пъшкане слезе на земята. - Никой няма да търси. Може килим да се стели, на стена коприна да се окачва. Красиво ще става. Защо въпроси питаш? Аз знам ли? Сега ще влизаме, ще видим.

Ераст Петрович си спомни, че и в двата пистолета - в големия и в малкия, не бяха останали патрони.

- Случайно да имаш р-резервно оръжие? Аз съм с празни ръце.

- Защо да няма? Винаги има.

Фандорин внимателно тръгна напред с револвера, който му даде Хасим, в ръка. В къщата беше тихо, но това не значеше нищо.

Бутна скърцащата врата. Не беше заключена.

- Шшт! Аз влизам първи, ти след мен. Светна с фенерчето.

Тук май не живее никой: навсякъде боклук, трошляк. Но каква е тази едва различима светла ивица на пода?

Процеп. От там идва светлината.

Ераст Петрович въздъхна с облекчение. Сега - бързина и натиск.

Той хвана халката, прикрепена към люка, дръпна я - видя слабо осветена стълба, която водеше надолу. Втурна се надолу по стълбите.

Изведнъж върху тила му се стовари тежък удар - и Фандорин довърши слизането не така, както смяташе, а с грохот се изтърколи надолу. И се приземи в мрака.

Дойде на себе си и помисли: „Стоп. Това вече ми се е случвало. Неотдавна. Що за тъпо дежа вю? Само дето не мирише на жасмин".