Борис Акунин - Не се сбогувам

- Не разбирам - каза Мона. - За какви проекти говорите?

- Няма значение. Романов заяви: „Бялото дело виси на косъм и ти можеш да клъцнеш това косъмче. Не позволявай на Фандорин да стигне при атамана Махно - и нашите ще те приемат като герой и спасител на революцията". Аз, разбира се, се съгласих. Имах ли избор? Ставаше дума за минути, но успях - Скукин поклати глава, възхищавайки се сам на себе си. - Романов просто искаше да арестувам съпруга ви и да го държа два-три дни под арест. През това време Махно щеше да стигне до щаба и главнокомандващият щеше да е принуден да дръпне войски от фронта. Но, давайки си сметка за феноменалните таланти на съпруга ви, реших проблема по радикален начин. Ами ако не се беше оставил да го арестуват? Или ако беше избягал? Нямаше да стане. Аз изпратих с почит господин Фандорин на път, като го качих на превъзходен екипаж и го пратих право на небето. Строго казано, Ераст Петрович се отправи натам със собствената си ръка.

Той направи жест, сякаш дърпа някакъв лост, и се засмя.

- Имаше герой - и няма герой. Нищо не остана, съвсем нищо. Пет пуда динамит, това не е шега работа.

В онзи ден на железопътната линия имаше някакъв взрив, спомни си Мона. По вестниците писаха, че било поредната неуспешна диверсия на червените, че били контузени няколко деца от приюта, но по щастлива случайност никой не е пострадал сериозно.

По щастлива случайност...

Тя затвори очи, но за не повече от миг.

Скукин продължи и Мона се принуди да слуша.

- След успешната акция аз благоразумно изчезнах от Харков. И седмица по-късно вече бях в Москва. Този орден „Червено знаме" го получих лично от председателя на Реввоенсъвета. Съветската власт оценява заслугите, а на нова Русия са й необходими точни хора с диалектическо мислене. Виждате ли тези три ромба? - Скукин докосна нашивката на ръкава си. - Комкор. Това е преди генерал-лейтенант. Винаги съм знаел, че ще бъда генерал и харковският инцидент стана моят Тулон [103] Обсадата на Тулон, 08 септември - 18 декември 1793 г., завършва с победа на френските войски на Конвента, в които .

Ето защо е толкова доволен, разбра Мона. Отново преживява с наслада триумфа на живота си.

- Това е по повод някогашната ни дискусия за самеца-лидер - намигна й Скукин.

Оказа се, че неговата откровеност има още една причина. Ераст казваше: сяожъните , тези „дребни хорица", са много злопаметни.

- Ако ще ридаете или ще ме обсипвате с проклятия, моля ви да не е много шумно. Това е приличен хотел -продължаваше да се гаври триумфаторът. - Или ще гледаме филма „Страшното отмъщение на азиатската вдовица"?

- Какво може да ви стори една самотна, слаба жена? Трябва да мисля за детето - тихо рече Мона. - При това вашият помощник толкова обстойно ме претърси.

- Той между другото също познаваше съпруга ви. Но само бегло. Ей, Ревазов!

Помощникът явно беше стоял до вратата, тя веднага се отвори.

- Изпратете госпожа Фандорина. Трябва да поработя с документите.

Мона нищо повече не каза на Скукин, а само погледна намръщеното лице на офицера за поръчения и бавно напусна помещението.

Със същата походка на сомнамбул тя излезе на огрятата от слънцето крайбрежна алея. Огледа се към прозорците. Единият бе отворен и оттам се носеха звуците на флейта. Комкорът Скукин се отдаваше на сладостни спомени.

Мона се отдалечи още малко, седна на пейката, където я очакваше Маса.

- Вие бяхте прав, а аз съм грешала. Не е Романов. Скукин е - каза тя, гледайки планините отвъд езерото. -Ъгловият прозорец на белетажа.

Японецът мълчаливо кимна, сложи си сламената шапка и се изправи.

- ...Почакайте. Там има и втори. Дълъг, с черна коса. Той също има някакво отношение към всичко това. Не знам точно какво, но когато го погледнах в очите - сякаш някой застърга с нокът по стъкло.

- Ще помисля за втория - сведе глава Маса. – Вървете към гарата, госпожо. Виждате ли облаците над планината? Скоро ще завали. Ще се намокрите.

- Ще поседя тук. Нещо се чувствам съвсем отпаднала - отвърна тя, като мислено повтаряше една и съща фраза. Нищо не е останало, съвсем нищо. Нищо не е останало, съвсем нищо.

Комкорът стигна до финала на хайдновата „Серенада" и започна „Шега" от Бах, която още по-добре хармонираше с отличното му настроение. Приближи се до отворения прозорец, залюбува се на слънчевото зайче, подскачащо по края на инструмента.

По скърцането на паркета разбра, че зад него чака Ревазов. Откъсна устни от цигарето и без да се обръща, попита: