Борис Акунин - Не се сбогувам

Размишлявах за маршрута.

Да стигна до Лозовая, след това да свия към Екатеринослав, до който, разбира се, няма да мога да стигна - той вече е във владение на махновците. Те ще ме спрат преди това. Това вероятно ще се случи след около три часа. Именно това щеше да бъде най-рискованият момент: могат и да не ме спрат, а просто да ме направят на решето с картечницата от някоя тачанка. Тогава ще се наложи да скачам в движение, но това са дреболии.

Веднага щом покажа пропуска, подписан от Арон Воля, всички опасности ще приключат, и слава богу. Нямам никакво желание за приключения. Искам да прекарам най-добрата възраст в живота си с жена си и дъщеря си. Добре де, или със сина си, макар че на мъжете от рода Фандорини никак не им върви с бащите. Прадядо ми изчезнал в Бородинската битка, още преди да се е родил дядо ми. Дядо ми загинал в Кавказ, оставяйки малък син. А моят родител, чиято безпътна душа едва ли се е озовала в царството небесно, е трудно да бъде наречен баща. Започнах да си мисля какъв баща ще бъда аз и забравих и за Арон Воля, и за атамана Махно, и за войната.

Дрезината описа дъга около нисък хълм и веднага зад завоя изскочи на железопътния мост над реката. Веднага след него, на стотина метра пред мен, едва пълзеше вече познатата ми автомотриса. Отзад и отстрани я бяха наобиколили малки сини фигурки.

Закъсала е все пак, бутат!

Тази картина ми напомни за нещо. Нещо от далечното минало. Такова нещо вече бях преживявал: момчета със сини униформи и витаещият над тях призрак на бедата.

Но сега такова нещо нямаше как да се случи.

Не биваше да използвам обикновената спирачка - щях да се забия във вагончето и щях да премажа децата, но нали имах аварийната.

И аз я дръпнах с всичка сила...

- Защо млъкна? Какво стана? - питаш ме ти. Замълчах, защото някой ме вика. Много настойчиво.

Оглеждам се.

- После ще доразкажа. Трябва да вървя. Викат ме. Нима не чуваш?

- Не, не чувам - казваш ти. - Аз идвам с теб. Моля те!

- Много те моля - усмихвам се аз, - изчакай ме тук. Няма да се бавя. Погледай празника и хората. Е, хайде, не се сбогувам.

Времето отново беше чудно. Мона се събуди, отвори очи и веднага отново ги затвори - право в зениците с добре насочен изстрел я удари слънцето. Искаше й се да се скрие обратно в съня, за да може още мъничко да остане с онзи, когото можеше да види само насън, но не стана. Най-лошото бе, че тя никога не можеше да си спомни какво е сънувала през нощта. В сънищата се случваше нещо важно. Но какво? Трябваше да става.

От известно време Мона мразеше ясното време. Друго си е да се събудиш и небето да е в траур, да рони дъждовни сълзи, вятърът да стене. Тогава е добре. Чувстваш се в хармония със света. А пък ако вътре в теб е студ, а наоколо е „майски ден, празник за сърцето", природата ти се струва предателка. Особено ако не е никакъв май, а октомври.

Отново е проклетият октомври, но тук при тях есента все не може да започне, все така продължава и не спира циганското лято и всеки ден е рай, Алпите синеят безметежно,златисто блещука езерото. Чужда, безсмислена красота, като картичка.

Мона не обичаше Швейцария, наричаше я „Швейцарска [99] Швейцарская (рус.) - портиерско помещение, швейцар - портиер. - Б. пр. . Живот в портиерското помещение под стълбите, това е вашата Женева. Но какво да се прави, детето има нужда от баба. Особено когато майка му е кукувица, която от сутрин до вечер кукува, кукува, и все за себе си: Ку-куу, ку-куу.

С Маса неотдавна имаха следния разговор.

Мона каза: „Онова, което е значел за теб човекът, се определя по размера на дупката, която остава в теб. Понякога дупката е с толкова необятна величина, че засмуква всичко без остатък". Той й отвърна: „Говорите за Куу, за Пустотата? - и нарисува йероглифа -Всички са излезли от нея и всички в нея ще се върнат. Но защо да бързате, госпожо? Освен това съществува и чувството за дълг. Не сте сама".

Което е право, право си е. Ако Мона беше сама, тя сигурно и досега щеше да си седи в Севастопол, надявайки се да стане чудо. Но в Крим довтаса майка й и я отведе оттам, подута и пихтиеста като медуза, „да ражда в нормални условия".

- Лофа майфа съм аф - каза Мона с въздишка, докато стоеше в банята и се гледаше в огледалото. От устата й стърчеше четка за зъби. Лицето й бе безжизнено.

Александър Ерастович също живееше тук, в Женева, при баба и дядо. Мона ходеше на гости на сина си. Когато усещаше, че има сили да се усмихва. Защото, когато човек е на две години без малко, той има нужда да му се усмихват. Или поне да не ревеш, когато вдигне очички към теб и те са също толкова сини като на...