Боб Брайър - Убийството на Тутанкамон

Боб Брайър

УБИЙСТВОТО

НА ТУТАНКАМОН

Иcmuнcka история

Благодарности

При египтолозите е напълно нормално цял екип от специалисти да работи по определен проблем и тази книга не е изключение. Когато на мен ми изневеряваха познанията, което се случваше често, колегите ми винаги бяха готови да се притекат на помощ. В областта на лабораторно-медицинските анализи извадих двоен късмет, защото много от лабораторните специалисти ми бяха лични приятели и можех да им се обаждам в най-странни и неудобни часове. Д-р Джералд Ъруин, завеждащ радиологичното отделение в „Уинтроп юнивърсити хоспитал“, който първи допусна, че е възможно Тутанкамон да е поживял доста време след като е бил ударен в тила, непрекъснато ме консултираше при написването на тази книга. Д-р Майкъл Зимерман, директор на клиничнага лаборатория на медицинския център „Меймонайдс“ в Бруклин, Ню Йорк, прочете една от най-ранните версии на ръкописа и направи някои важни предположения за действителната причина за смъртта на Тутанкамон след нанесения му удар по главата. Д-р Майкъл Пери, завеждащ отделение Травматична радиология в медицинския факултет на университета в Мериленд, също направи някои важни предположения относно хипотезата, че Тутанкамон наистина е забавил смъртта си. Както винаги, извлякох полза от разговорите с Роналд Уейд, директор на Щатския съвет по анатомия в Мериленд. В Египет д-р Фаузи Габела, завеждаща на гомичното отделение в болницата „Каср ел Айни“, любезно ми позволи да изследвам двата човешки ембриона, намерени в гробницата на Тутанкамон. Д-р Назри Искандер, който отговаря за опазването на мумиите в Египетския музей в Кайро, изключително ми помогна, като ми предостави мумията на дядото на Тутанкамон, Аменхотеп III. Трябва да благодаря и на колегите си от Асоциацията по палеопатология, които винаги с желание разговаряха за медицинските аспекти на случая.

Що се отнася до колегите египтолози, те също много ми помагаха. Д-р Али Хасан, бивш генерален секретар на Върховния съвет за антиките, ми позволи многократен достъп до затворените гробници. Д-р Мохамед Сала, директор на Египетския музей в Кайро, любезно ми позволи да разгледам предметите, съхранявани в музея. В Германия д-р Дитрих Вилдунг, директор на „Египтише музеум“ в Берлин, ми позволи да разгледам и фотографирам пръстена, който се счита за доказателство, че везирът Ейе се е оженил за вдовицата на Тутанкамон. Никога няма да забравя деня, в който д-р Ханелор Киршкевич, уредник на музея, постави пръстена в ръката ми. Дължа благодарност на Дайана Маджи от института „Грифит“ към Ашмолеанския музей в Оксфорд за това, че ми предостави фотокопие на писмото на Пърси Нюбери до Хауърд Картър, в което се съдържа описание на пръстена. На родна земя бих искал да благодаря на д-р Доротея Арнълд, уредник на египетското отделение в музея „Метрополитен“ в Ню Йорк за това, че ми позволи да видя погребалните яки, носени по време на угощението по повод смъртта на Тутанкамон, както и за позволението да преснимаме фотографиите на мумията на Тутанкамон, направени от Хари Бъртън през 1920 година. Бих искал също да благодаря и на д-р Рита Фрий - уредник на отделението за египетско и нубийско изкуство в Музея на изящните изкуства в Бостън, за разговорите, в които заедно си представяхме как ли трябва да е изглеждал ежедневният живот в Амарна.

Специални благодарности дължа на университетските администратори в Лонг Айлънд, които направиха възможно намаляването на преподавателското ми бреме, като осъществиха необходимите размествания на часовете ми, за да мога да направя научните изследвания за тази книга. Колегите ми в катедра „Философия“ проявяваха разбиране и подкрепа, докато деканът им отсъстваше, за да пълзи из гробниците в Египет.

Оценявам съдействието на всички от учебно-образователния телевизионен канал. Трябва да призная, че когато отначало се съгласих да направим документален филм за убийството на Тутанкамон, изпитвах съмнения, че ще ме накарат да казвам неща, които не бих искал, че ще ми наложат ограничения по отношение на всичко, което действително казвам, и така нататък. Много се зарадвах, когато открих колко дълбоко съм грешал. Отгоре на всичко, когато ентусиазмът ми надделяваше, режисьорът Питър Спрай-Левъртън не пропускаше да каже:

- Сигурен ли си, че можеш да се изразиш така, Боб?

Когато ставаше крайно наложително да видим отново пръстена в Берлин или да отидем до Египетския музей, за да проверим отново някой от предметите, учебният канал винаги се съгласяваше. Накрая започнах да гледам на тях като на частна индустрия, работеща в подкрепа на научните изследвания.