Джефри Арчър - Въпрос на чест

— Лойд Адамс продължава да ни дължи над трийсет хиляди долара — сви рамене Тони. — И не може да се каже, че напоследък е затрупан с предложения за работа, ако изключим няколко рекламни клипа…

— Добре — одобри Кавали старши. — А Рекс Бътъруърт?

— Седи в Белия дом и чака указания.

Баща му кимна, но попита:

— И все пак защо Кълъмбъс, Охайо?

— Хирургическата клиника там е точно онова, което ни трябва, а деканът на медицинския факултет има идеалната за нас квалификация. Освен това подслушваме и дома, и офиса му.

— Дъщеря му?

— Тя е под денонощно наблюдение.

Президентът на „Скилс“ облиза устните си.

— Кога ще натиснеш бутона?

— Следващия вторник, когато деканът изнесе своята реч в колежа на дъщеря си.

Появи се икономът и започна да прибира масата.

— А Бил Долара? — попита бащата на Кавали.

— Анжело е на път за Сан Франциско, за да говори с него и да се опита да го убеди. Бил Долара ни е нужен, ако искаме да успеем. Той е най-добрият. Всъщност останалите даже не се и доближават до него — допълни Кавали.

— Когато е трезвен — бе целият коментар на баща му.

Високият атлетичен мъж слезе от самолета на терминала на „Ю Ес Еър“ на вашингтонското национално летище. Носеше само ръчен багаж, така че не се наложи да чака на въртележката, където някой можеше да го познае. А той искаше да бъде разпознат само от един човек — шофьора, който трябваше да го вземе. Неговите метър и осемдесет и пет височина, разбърканата му руса коса, изваяните черти на лицето, светлосините джинси, кремавата риза и тъмносиният блейзър караха доста жени да се надяват, че по-скоро той би ги познал.

Задната врата на един незабележим черен форд се отвори в секундата, когато мъжът мина през автоматичната врата и се озова под яркото утринно слънце.

Той се качи в колата, без да казва нито дума, и се въздържа от всякакъв разговор с шофьора по време на двайсет и пет минутното пътуване в посока обратна на тази, в която се намираше столицата. Четиридесетминутният полет винаги му даваше достатъчно време, за да събере мислите си и да подготви превъплъщението си. Правеше това пътуване дванайсет пъти в годината.

Всичко бе започнало през детските години на Скот в родния му град Денвър, когато невръстното хлапе бе научило, че баща му не е уважаван адвокат, а престъпник, облечен в скъп костюм от „Брукс Брадърс“ — човек, който за подходяща цена винаги може да намери начин за заобикаляне на закона. Майка му бе прекарала години в терзания как да опази единствения си син от истината, но когато съпругът й бе задържан, обвинен и в крайна сметка осъден на седем години затвор, старото извинение „това трябва да е някаква грешка“ нямаше никакъв шанс да убеди никого.

Баща му бе издържал зад решетките цели три години, преди да умре от нещо, което в смъртния акт на патолога бе обяснено като сърдечен удар, без да има нито дума за следите около шията. Няколко седмици по-късно майка му почина от истински сърдечен удар. По това време Скот приключваше третата си година като студент по право в университета Джорджтаун. Веднага щом тялото й бе спуснато в гроба и първите буци пръст заудряха глухо по капака, той бе напуснал гробището и повече не бе споменал дори дума за семейството си.

Когато обявиха последните оценки и класираха випускниците по успех, Скот Брадли бе оглавил списъка, което бе дало основание на няколко университета и водещи юридически фирми да се свържат с него и недвусмислено да се поинтересуват от плановете му за бъдещето. За изненада на всички, които го познаваха, Скот кандидатства за преподавателско място в Бейрутския университет, като естествено не обясни на никого защо иска да скъса окончателно с миналото си.

Смаян от ниското ниво на студентите в университета и напълно разочарован от социалния живот, Скот започна да запълва свободното си време, като посещаваше курсове за всичко — от ислямските религии до историята на Близкия изток. Когато три години по-късно университетът му предложи пълна професура по американско право, Скот разбра, че е време да се връща в Съединените щати.

Деканът на юридическия факултет при Джорджтаунския университет му намекна в писмо, че е уместно да кандидатства за вакантна професорска длъжност в Йейл. Скот се вслуша, изпрати молбата си и когато получи потвърждение, без замисляне стегна багажа си.

Откакто встъпи на новата си длъжност, винаги когато някой го попиташе: „Какви са родителите ти?“, той просто отговаряше: „И двамата починаха. Аз съм единственото им дете“. Имаше категория момичета, които обожаваха подобни думи — те ги караха да вярват, че Скот непременно има нужда от майчина ласка. Няколко дори се озоваха в леглото му в желанието си да му дарят утеха, но никоя не можа да стане част от живота му.