Джефри Арчър - Въпрос на чест

Той разкъса плътната хартия на плика и извади от него един-единствен лист, на който бяха написани последните инструкции.

Ал-Обайди стигна етажа на генералната асамблея и безшумно седна на стола зад шефа на мисията. Посланикът беше със слушалки на главата и се преструваше на дълбоко заслушан в изказването на ръководителя на бразилската делегация. Началникът на Ал-Обайди винаги предпочиташе да провежда конфиденциалните си разговори на този етаж — той подозираше, че това е единственото помещение в цялата сграда на Обединените нации, което не се подслушва от ЦРУ.

Ал-Обайди търпеливо изчака шефът да свали едната слушалка от ухото си и леко да се наклони назад.

— Приеха условията ни — прошепна Ал-Обайди, създавайки впечатлението, че едва ли не той е предложил сумата. Горната устна на посланика щръкна далеч пред долната, което бе общоизвестният сред подчинените му знак, че иска подробности. — Сто милиона долара — поясни все така шепнешком Ал-Обайди. — Десет милиона незабавно. Останалите — след приключване на задачата.

— „Незабавно“? — попита посланикът. — Какво означава „незабавно“?

— До утре на обед — прошепна Ал-Обайди.

— Е, Сайеди предвиди подобна възможност — замислено каза посланикът. Ал-Обайди се възхищаваше на начина, по който неговият началник можеше да каже „господарят“ едновременно почтително и неуважително. — Трябва да изпратя грама в Багдад, за да запозная външния министър с подробностите на твоя триумф — допълни той с усмивка.

Ал-Обайди също би си позволил да се усмихне, ако не беше наясно, че посланикът няма да признае личното си участие в този проект на толкова ранна фаза в подготовката му. Опитният интригант прекрасно съзнаваше, че ако има благоразумието да се дистанцира от по-младия си колега поне засега, това ще му гарантира безпроблемен живот в Ню Йорк поне до пенсионирането му, което предстоеше след три години. Придържайки се към тази стратегия, той бе оцелял след почти четиринайсет години царуване на Саддам Хюсеин, оказали се за много от неговите колеги непосилно дълго време, за да дочакат държавна пенсия. Доколкото бе известно на Ал-Обайди, един бе застрелян пред собственото му семейство, а други двама бяха обявени за „изчезнали“, каквото и да означаваше тази разтеглива формулировка.

Иракският посланик се усмихна на английския си колега, който мина покрай него, без да реагира на любезността му.

— Натруфен сноб — прошепна арабинът.

После отново нагласи слушалката върху ухото си, за да покаже, че е чул предостатъчно от своя номер две. След това се заслуша в проблемите, свързани с опазването на тропическите гори на Бразилия, чието решаване, както можеше да се очаква, опираше до получаването на сто милиона долара помощ от Обединените нации.

Много добре знаеше, че Сайеди едва ли ще се заинтересува от това.

Хана, разбира се, щеше да почука на вратата, но тя се отвори още докато тя затваряше портичката в оградата, и една тъмнокоса, възпълна, силно гримирана жена нетърпеливо излезе навън — явно изгаряше от желание да я посрещне. Беше на годините, на които би била майка й, ако още бе жива.

— Добре дошла в Англия, скъпа. Аз съм Етел Рубин — каза жената малко прекалено възбудено. — Съжалявам, че мъжът ми не е тук, за да те посрещне, но е зает поне още около час. — Хана понечи да каже нещо, но Етел допълни: — Но нека първо ти покажа твоята стая, а после ти ще ми разкажеш за плановете си. — Тя взе една от пътните чанти на Хана и я поведе навътре. — Сигурно е голямо изживяване да видиш Лондон за пръв път — каза тя, докато се качваха по вътрешната стълба, — но уверявам те, че много скоро ще видиш още цял куп интересни неща.

Етел Рубин явно нямаше представа каква е целта на пристигането на Хана в Лондон.

След като подреди багажа си и взе душ, Хана слезе при хазайката си в дневната. Госпожа Рубин щастливо бъбреше и дори не правеше опит да изслуша късите й реплики.

— Знаете ли къде е най-близкият салон за фитнес? — успя да вмъкне един въпрос Хана.

— Съпругът ми ще се върне всеки момент — започна госпожа Рубин и още преди да довърши, вратата се отвори и в стаята почти на бегом влетя висок към метър и деветдесет тъмнокос мъж с къдрава коса и още по-тъмни очи — Питър Рубин. Представи се веднага, попита вежливо как е минал полетът и млъкна. Не направи дори опит да намекне на Хана за интересния нощен живот в Лондон и скоро тя разбра, че той не задава въпроси, на които не очаква от нея искрени отговори. Макар да бе почти сигурна, че господин Рубин не знае всички подробности около нейното посещение, по поведението му почувства, че той не вижда в нея обикновен турист.