Джефри Арчър: Въпрос на чест

По това време американците струпваха войски на кувейтската граница и много израелци мислеха с тревога за война, но вторият баща на Хана успокояваше всички, че този път Израел няма да бъде забъркан, значи причини за безпокойство няма, а освен това, нали домът им се намира в северните покрайнини на града, значи е в безопасност.

Седмица по-късно, в нощта на юбилея на майка им, цялото семейство яде и пи повече от обикновеното, и сигурно това бе причината всички да спят малко по-непробудно от обичайното. Когато се събуди, Хана се намери привързана за рамката на болнично легло. Трябваше да минат няколко дни, докато сметнат, че е безопасно да й кажат, че майка й, брат й и сестра й са убити на място от отклонила се ракета. Бяха оцелели само тя и вторият й баща.

Хана остана в болницата няколко седмици и през цялото време планираше отмъщението си. Когато я изписаха, вторият й баща й каза, че се надявал тя да се върне към манекенството, но щял да я подкрепи, ако вземела друго решение.

Хана му каза, че възнамерява да постъпи в Мосад.

Каква жестока ирония на съдбата, че в този момент тя бе на борда на самолет, летящ за Лондон, а не брат й, който трябваше да довърши работата си в лондонския колеж. Всъщност Хана бе един от осемте агенти, изпратени в английската столица, за да изкарат курс по арабски за напреднали. Вече бе изкарала цяла година вечерно обучение. Още половин година и самите иракчани щяха да си мислят, че е родена в Багдад. Вече мислеше на арабски — но невинаги мислеше като арабин.

Самолетът проби облачната пелена и Хана се загледа през илюминатора към Темза. Докато бе работила в Париж, често й се бе случвало да започва деня си на Бод стрийт и в Челси, да прекарва следобедите си в Аскот или Уимбълдън и да приключва в „Ковънт Гардън“ или „Барбикън“. Но днес завръщането в този така добре познат й град не й носеше радост.

Този път я интересуваше единствено една известна само на посветените катедра към Лондонския университет. И един дом, познат на малцина под името „Чок Фарм“.

По обратния път към офиса си на Уолстрийт Антонио Кавали се замисли по-сериозно за Ал-Обайди и обстоятелствата, довели до запознаването им. Лондонският клон на фирмата бе изпратил досието за новия им клиент, а секретарката му Деби бе актуализирала данните в него. Те разкриваха, че макар заместник-посланикът да е роден в Багдад, е получил образованието си в Лондон.

Кавали се облегна на задната седалка на колата, затвори очи, припомни си отсечения бърз изговор на събеседника си и се почувства така, сякаш бе говорил с офицер от английската армия. Обяснението може би се криеше в раздел „Образование“ от досието на Ал-Обайди: Кралския колеж, Уимбълдън, последван от три години следване на право в Лондонския университет. Освен това Ал-Обайди бе придобил навика да вечеря в „Лънкълн Ин“, каквото и да означаваше това.

След завръщането му в Багдад го бяха вербували в Министерството на външните работи. Беше направил стремителна кариера, въпреки самоназначаването на Саддам Хюсеин за президент и порочната практика да се назначават на ключови длъжности хора, предани на партията Баас, но напълно неспособни да свършат каквото и да било.

Кавали премина на следващата страница от досието на коленете си и малко по малко започна да осъзнава, че Ал-Обайди е от онези, които успешно се адаптират дори към най-необичайните обстоятелства. Трябва да се признае, че това бе едно от уменията, с които се гордееше и самият Кавали. И той подобно на Ал-Обайди бе следвал право, само че в Колумбийския университет, Ню Йорк. Когато дойде часът випускниците да попълнят молбите за работа до различните водещи юридически фирми, Кавали бързо разбра, че макар благодарение на оценките си винаги да попада в списъка на одобрените за интервю, разберяха ли кой е баща му, вербовчиците по правило се отказваха от събеседване с него.

След като прекара пет години от живота си в работа по четиринайсет часа на ден за една от не чак толкова престижните манхатънски правни кантори, младият Кавали постепенно осъзна, че ще трябва да минат поне още десетина години преди да види името си върху табелка на офис, макар да бе проявил съобразителността да се ожени за дъщерята на един от старшите съсобственици на фирмата. Само че Тони Кавали нямаше десет години за губене, така че взе решение да отвори собствена кантора и като първа стъпка в тази насока се разведе с дъщерята на шефа.