Джефри Арчър: Въпрос на чест

Но той не скри нищо от хората, които искаха да го виждат дванайсет пъти в годината. Те не биха приели никаква измама, още повече че някои от тях таяха съмнения в искреността на мотивите му, след като бяха научили за криминалното минало на баща му. Каза им, че иска да изличи по някакъв начин срамното петно, лепнато от баща му, и направи пределно ясно, че повече не иска да дискутира тази тема.

Отначало не му повярваха. След време се научиха да го приемат какъвто е, но той знаеше, че трябва да минат години преди да го допуснат до поверителна информация. Едва когато започна да предлага решения на различни близкоизточни проблеми, с които компютърът се бе оказал безсилен да се справи, изглежда, спряха да се съмняват в искреността му. А когато на власт дойде администрацията на Клинтън, новият екип прие с готовност възможността да черпи от опита му.

Два пъти вече бе влизал в Държавния департамент, за да консултира Уорън Кристофър. След втората им среща господин Кристофър предложи в ранните вечерни телевизионни емисии решение на проблема с нарушаването на санкциите от Саддам и Скот се засмя — същия следобед лично бе посъветвал държавния секретар да го направи.

Колата отби от главен път 123 и не след дълго спря пред масивен железен портал. От караулката излезе въоръжен охранител и провери документите му.

— Добре дошли, професоре — поздрави го униформеният мъж и му отдаде чест.

Шофьорът продължи по алеята и спря пред безлична административна сграда. Скот слезе от колата и влезе в сградата. Мина през бариерата, провериха му документите още веднъж и пак му козируваха. След това пое по дълъг коридор с кремави стени, стигна до дъбова врата без надпис на нея, почука и влезе, без да чака отговор.

Секретарката вдигна поглед към него и се усмихна.

— Влизайте, професор Брадли, заместник-директорът ви очаква.

Колумбийският девически колеж в Кълъмбъс, Охайо, бе една от онези институции, които се гордеят с поддържаната дисциплина и преподаваните знания, при това в споменатия ред. Директорката обичаше да обяснява пред родителите, че второто е невъзможно без първото.

Нарушаването на вътрешния правилник според директорката бе възможно само в изключително редки случаи. Искането, което току-що бе получила, попадаше точно в тази категория.

Същата вечер випуск 93 трябваше да бъде поздравен от един от любимите възпитаници на Кълъмбъс — Т. Хамилтън Макензи, декан на медицинския факултет към щатския университет на Охайо. Той бе станал Нобелов лауреат за направения от него принос в сферата на пластичната и реконструктивна хирургия. Работата на Т. Хамилтън Макензи върху ветерани от войните във Виетнам и в Залива бе станала достояние на специалистите в целите Щати и вероятно във всеки американски град имаше хора, върнати към нормален живот само благодарение на неговия гений. Простосмъртните, имали шанса да работят под крилото му, използваха своите умения, за да правят някои жени над определена възраст по-красиви, отколкото бе замислил Създателят. Директорката на Кълъмбъс беше повече от уверена, че девойките с интерес ще се запознаят с делото на Т. Хамилтън Макензи, що се отнася до „нашите благородни герои от войната“, както сама се бе изразила.

Правилото, което директорката току-що бе отменила по конкретния повод, бе за облеклото. Беше се съгласила да позволи на Сали Макензи — председателка на ученическия комитет и капитан на отбора по лакрос — да се прибере у дома един час по-рано, да смени училищната униформа с нещо по-неофициално, но при всички положения подходящо, и да придружи баща си, когато той тръгне за лекцията си в колежа. В края на краищата миналата седмица директорката бе научила, че Сали е спечелила национална стипендия за колежа „Оберлин“, където да следва медицина.

Поръчана бе кола, която да дойде за Сали точно в четири следобед. Щеше наистина да изпусне един учебен час, но шофьорът потвърди, че така ще може да върне обратно бащата и дъщерята за началото на церемонията в шест.

Когато камбаната на параклиса удари четири, Сали вдигна поглед от тетрадката си. Предупредената учителка кимна и ученичката си събра учебниците, сложи ги в раницата, слезе по стълбището на входа и тръгна по дългата алея. Когато стигна на портала, с изненада забеляза, че единствената кола там е дълга черна лимузина модел „Линкълн Континентал“. До вратата на шофьора чакаше прав мъж в сива униформа и висока шапка. Подобна екстравагантност — Сали отдавна знаеше това — не бе в стила на баща й и определено бе напълно чужда на директорката.