Джефри Арчър: Въпрос на чест

Заместник-посланикът знаеше, че изглежда нелепо, докато крачи по Мартин Лутер Кинг Драйв в костюм, явно купен на Пето авеню, и със сак на рамо.

Трябваха му по-малко от две минути да измине късото разстояние до банката, но когато застана пред входа, бе плувнал в пот. Изкачи изтърканите стъпала и мина през въртящата се врата. Посрещнаха го двама въоръжени с външност по-подходяща за сумо борци, отколкото за банкови служители и без суетене и излишни въпроси го съпроводиха до чакащия асансьор, чиито врати се затвориха в секундата, в която той стъпи в него. Вратата се отвори едва когато Ал-Обайди се озова в сутерена. Той се изправи пред нов мъж, който, колкото и невъзможно да бе това, изглеждаше по-грамаден дори от двамата, посрещнали го горе. Гигантът безмълвно кимна и го поведе към вратата в края на дълъг, застлан с мокет коридор. Когато приближиха, вратата се отвори, Ал-Обайди мина през нея и се озова в стая с голяма маса, около която чакаха дванайсет мъже. Макар да бяха консервативно облечени и мълчаливи, нито един от тях не приличаше на банков касиер. Вратата зад него се затвори с многозначително щракване. Мъжът начело на масата стана и го поздрави:

— Добро утро, господин Ал-Обайди. Доколкото съм осведомен, вие сте тук, за да депозирате известна сума по сметка на един от нашите клиенти.

Заместник-посланикът кимна и подаде сака, без да проговаря. Мъжът не се изненада — бе виждал да пренасят ценности във всичко: като се започне от крокодил и се завърши с презерватив.

И все пак, макар да не го показа, се изненада от тежестта на сака, преди да изсипе съдържанието му на масата и да разпредели парите пред единайсетте останали. Касиерите започнаха трескаво да броят, разделяйки банкнотите в пачки по десет хиляди. Никой не предложи на Ал-Обайди да седне, така че през следващите четиридесет минути той остана да чака и да ги наблюдава.

Когато парите бяха преброени, главният касиер провери броя на пачките. Точно хиляда на брой. Усмихна се, но не на Ал-Обайди, а на парите, после кимна отсечено на арабина, за да потвърди, че той е внесъл уговорения аванс.

Върнаха му сака, който не влизаше в сделката. Ал-Обайди се почувства глупаво, но нямаше избор, освен да го метне през рамо. Главният касиер натисна някакъв бутон под масата и вратата се отвори.

Отвън чакаше един от онези, които го бяха посрещнали на идване горе. Мъжът го придружи до партера и когато заместник-посланикът стъпи на тротоара, сякаш се изпари.

С искрена въздишка на облекчение Ал-Обайди пое по обратния път към колата. Позволи си лека усмивка на задоволство от професионалния начин, по който бе свършил работата си. Беше сигурен, че посланикът ще е доволен да чуе, че не е имало усложнения. Нямаше съмнение, че той щеше да си присвои по-голямата част от заслугите в грамата до Багдад, с която щеше да докладва, че операция „Пустинно спокойствие“ е започнала успешно.

В следващия миг Ал-Обайди лежеше на тротоара и двама младежи тичаха по улицата със сака му.

Заместник-посланикът се подсмихна. Бездруго се бе чудил как да се отърве от сака.

Тони Кавали слезе за закуска няколко минути след седем. Баща му вече беше станал да я приготви. Малко след развода Тони се бе пренесъл в тухлената сграда на пресечката на 75-а и „Парк“. След пенсионирането си баща му прекарваше по-голямата част от времето си, посветен на старата си страст да събира редки издания, ръкописи и исторически документи. Отделяше много часове и на това да предаде на сина си всичко научено по време на дългата си кариера на адвокат, като наблягаше основно на това колко важно е човек да избегне загубата на време зад решетките.

Икономът сервира кафе и препечен хляб и двамата мъже започнаха да обсъждат предстоящите им задачи.

— Девет милиона долара са внесени в четиридесет и седем банки из цялата страна — уведоми Тони баща си. — Един милион е депозиран по шифрована сметка във „Франшар и сие“, Женева, на името на Хамид Ал-Обайди — допълни той, докато мажеше с масло препечената филийка.

Баща му се усмихна доволно на стария номер, който бе предал на сина си преди много години.

— И какво ще кажеш на Ал-Обайди, когато те попита как са били похарчени неговите десет милиона? — поинтересува се неофициалният президент на „Скилс“.

През следващия час Тони подробно обясняваше на баща си детайлите на операция „Пустинно спокойствие“, прекъсван само от редки въпроси или идеи за по-добро решение.

— Може ли да се вярва на актьора? — попита баща му накрая, преди да си налее нова чаша кафе.