Джефри Арчър - Въпрос на чест

— Какво ще кажеш на желанието на приятеля ми за едно бързо събличане? — попита той и извади от джоба си нож.

— Махай се — спокойно го посъветва Хана.

— О, ние сме от висшата класа, така ли било? — забеляза акцента й пънкът. — И какво мислим за едно групово изчукване?

— Мислим, че това ще ти заработи подпухнала горна устна — контрира го тя.

— Недей да остроумничиш с мен, момиченце! — сопна й се той. Влакът навлизаше в станцията под Пикадили Съркъс.

Приятелят му застана на вратата, свързваща последния вагон с предния. Настръхналият му външен вид очевидно охлаждаше намеренията на качилите се да влязат при тях.

„Никога не предизвиквай сцени, никога не привличай вниманието“ — това бе задължително правило за агентите, особено при операция зад граница.

— Приятелят ми Марв ти е хвърлил око, малката.

Хана му се усмихна, но мозъкът й трескаво отсяваше възможните варианти. Основното, което я вълнуваше, бе как да им се изплъзне на следващата спирка.

— Честно казано, и аз те харесвам — продължи той. — Но повече си падам по черните. Заради големите им задници, нали се сещаш. Те ме дървят.

— В такъв случай харесваш и приятеля си — каза Хана и в същия момент съжали за неволно изплъзналите се от устата й думи. Защото друго правило гласеше: „Никога не провокирай“.

Ножът с щракване се отвори, острието изскочи и блесна под лампите на ярко осветения вагон.

— Такаа… значи общо взето има два начина, малката: тих и шумен. Изборът е твой. Но ако не пожелаеш да сътрудничиш, ще се наложи да поработя върху симпатичното ти лице. — Младежът до вратата се разсмя.

Хана стана и се изправи пред мъчителя си. Поколеба се за миг, после бавно започна да разкопчава най-горното копче на джинсите си.

— Е, Марв, твоя е — каза пънкът, обърна се към приятеля си и така и не видя как Хана се извъртя на 180 градуса и изстреля крака си във въздуха. Ножът отхвръкна чак в другия край на вагона. Ръбът на дланта й се заби в гърлото на младежа и той тежко се свлече на пода. Тя прекрачи през тялото му и тръгна към Марв.

— Не, недейте! Не съм виновен. Оуен винаги се заяжда. Аз не бих ви причинил нищо лошо, наистина…

— Събуй си панталоните, Марвин.

— Какво? — Тя изпъна пръстите на дясната си ръка. — Ей сега, ей сега… — Марвин бързо дръпна ципа надолу и събу джинсите си. Под тях беше по войнишки гащета от американ, на дясното му бедро имаше татуировка „Мама“.

— Надявам се на майка ти да не й се налага да те вижда често така, Марвин — каза Хана и вдигна джинсите му. — Сега и гащетата.

— Какво?

— Не ме ли чу, Марвин?

Марвин бавно събу гащетата си.

— Е, доста разочароващо — въздъхна Хана.

Влакът вече забавяше ход в станцията под Лестър Скуеър.

Когато вратите с изсъскване се затвориха зад нея, на Хана й се стори, че чува: „Ах ти, кучко… ще ти…“.

Хана тръгна към изхода, където се оглеждаше за кошче за боклук, в което да хвърли дрехите на Марвин. Само че всички кошчета бяха прибрани след серията бомбени атентати на ИРА по лондонските метростанции. Така че се наложи да носи джинсите и гащите на Марвин чак до Чок Фарм, където най-сетне се освободи от тях в един контейнер на ъгъла на Аделейд Роуд. После спокойно се прибра в квартирата си.

От кухнята я посрещна радостен глас:

— Обядът е на масата, скъпа! — Госпожа Рубин дойде да й прави компания и заяви: — Нямаш представа каква невероятна сутрин изживях. Направо няма да повярваш какво ми се случи в „Сейнсбърис“.

— Какво да бъде, миличък? — попита сервитьорката. Беше по червена пола и черна престилчица и държеше тиган.

— Само кафе, моля — каза Т. Хамилтън Макензи. — Без захар.

— Веднага — радостно го увери тя.

Искаше да провери колко е часът, но се сети, че часовникът му е на китката на онзи младеж, който вероятно вече се намираше далеч оттук. Макензи погледна стенния часовник над бара. Осем и петдесет и шест. След това се залови да проследява всички влизащи в заведението.

Пръв влезе висок, добре облечен мъж, който внимателно огледа салона. Макензи с надежда очакваше той да тръгне към него, но вместо това мъжът се отправи към бара и седна на едно от високите столчета с гръб към всички. Появи се сервитьорката и наля на неспокойния доктор чаша димящо кафе.

Следващата посетителка беше млада жена с чанта за пазар с дълга въжена дръжка. Буквално по петите й влезе скъпо облечен мъж, който на свой ред огледа салона. Това отново събуди надеждите на Т. Хамилтън Макензи, но миг по-късно мъжът явно позна някого и на лицето му се появи усмивка. Той също се отправи към бара и седна до първия мъж.