Джефри Арчър - Въпрос на чест

Но в едно беше съвсем сигурен: ако направеше онова, което искаха от него, Клинтън щеше да се изправи пред още по-голям проблем от сегашната криза.

Един тих мъж седеше в далечния край на бара и допиваше последните капки в чашата си. Всъщност в чашата му от доста време нямаше „Гинес“, но ирландецът, кой знае защо винаги се надяваше, че барманът ще забележи това и ще бъде така милосърден да я напълни.

— Копеле — измърмори той под носа си. Отдавна бе разбрал, че младите са безсърдечни.

Барманът не знаеше истинското име на мъжа, но пък то бе известно само на малцина извън ФБР и полицейското управление на Сан Франциско.

Съгласно досието в полицията Уилям Шон О’Райли бе на петдесет и две. Невнимателен наблюдател би му дал към шейсет и пет и причината за това щеше да е не толкова в поизносените му дрехи, а по-скоро в бръчките по челото, тъмните торбички под очите и голямата обиколка в кръста. За самия О’Райли обяснението бе в трите издръжки, които изплащаше на бившите си съпруги, четирите „отбивки“ зад решетките и безразсъдно многото рундове на ринга в аматьорската му кариера на млад боксьор. Не му беше хрумвало да търси причината точно в страстта си към „Гинес“.

Големият му проблем бе започнал още в училище, където О’Райли съвсем случайно бе забелязал, че може да копира подписите на съучениците си, когато подписваха разписки за теглене на малки суми от банковия клон в училищната сграда. В края на първата си година в „Тринити Колидж“, Дъблин, той можеше да фалшифицира подписите на директора и касиера толкова умело, че дори те вярваха, че са го наградили със стипендия.

В затвора „Сейнт Патрик“ Бил попадна на Лайъм — майстор фалшификатор — и бе въведен в чудния свят на банкнотата. Когато отвориха портала, за да го пуснат на свобода, младият чирак вече бе научил всичко от стария майстор. И точно тогава установи, че майка му не изгаря от желание да го допусне обратно в лоното на семейството, така че фалшифицира подписа на американския консул в Дъблин и замина да търси късмета си в Новия свят.

Ознаменува трийсетата си годишнина с приключване на работата си над първата матрица за отпечатване на долари — най-обикновени еднодоларови банкноти. Работата се оказа толкова успешна, че по време на последвалия процес експертите на самото ФБР признаха, че никога не биха разпознали шедьовъра без помощта на вътрешен информатор. О’Райли получи шест години, а криминалният отдел на „Сан Франциско Кроникъл“ му измисли прякора Бил Долара.

Бил излежа присъдата си и се захвана с десетачки, двайсетачки и петдесетачки, което автоматично водеше и до увеличаване на размера на последвалите присъди. По някакъв начин, докато беше на свобода, успя да се ожени три пъти и три пъти да се разведе. И на това майка му едва ли щеше да се зарадва.

Третата му съпруга положи всички усилия да го вкара в правия път, така че под нейно въздействие Бил фалшифицираше само когато не можеше да намери друга работа: някой и друг паспорт, от време на време шофьорска книжка или документ за суми по линия на социалните помощи — нищо истински криминално, както се опита да убеди съдията. Само че съдията не се съгласи и го изпрати на „топло“ за нови пет години.

Когато го пуснаха за пореден път, никой не искаше да има нищо общо с него, така че той изпадна дотам да прави татуировки по време на панаири и — това вече наистина бе в пристъп на отчаяние — да рисува по тротоарите, когато не вали, което му позволяваше да припечелва колкото да не забрави вкуса на бирата.

Бил надигна празната си чаша и многозначително погледна бармана, който му отвърна с поглед, пълен с безразличие. В същия миг един облечен в скъпи дрехи младеж се настани на стола до него и попита:

— С какво бих могъл да ви почерпя, господин О’Райли?

Бил го погледна подозрително и заяви:

— Не работя. — Опасяваше се, че това е поредният новак детектив от полицейското в Сан Франциско, който не е успял да изпълни спуснатата му месечна норма от арести.

— Е, едва ли имате нещо против да пийнете в компанията на съкилийник, нали? — каза младежът с намек на акцент от Бронкс.

Бил се поколеба, но жаждата надделя и той измърмори с надежда в гласа:

— Халба „Гинес“.

Младежът вдигна ръка и този път барманът реагира мигновено.

— Какво искаш? — поинтересува се Бил, след като опъна първата дълга глътка и се увери, че барманът не може да ги чува.

— Това, което можеш.