Джефри Арчър - Въпрос на чест

Двамата гардеробиери разговаряха. Червеното картонче и втора монета от една лира бяха в ръката й още преди да спре на гишето. Хана звучно плесна монетата на плота и това привлече вниманието на по-възрастния от двамата. Той бързо пое картончето, върна се с малкото куфарче и й го подаде в мига, в който нейният преследвач влизаше през въртящата се врата. Тя бързо се отправи към стълбището за сутерена, притиснала куфарчето към корема си, за да не му даде възможност да забележи, че изобщо носи нещо. Едва когато зави, си позволи да се затича по оставащите й стъпала, защото в този момент никой не я виждаше. Като се озова долу, се стрелна по коридора и се скри в дамската тоалетна. Почувства се в относителна безопасност.

Този път не беше сама. Жена на средна възраст се бе навела над един от умивалниците, за да провери червилото си. Тя дори не погледна Хана, която влезе и се заключи в една от кабинките. Хана седна на седалката, вдигна крака от пода и подпря брадичка на тях, изчаквайки жената да приключи с огледа на тоалета си. Изминаха поне две-три минути преди да остане сама, както желаеше. Щом чу затварянето на входната врата, Хана отново стъпи на студения мраморен под, отвори очуканото куфарче, увери се, че всичко в него е непокътнато, и бързо се преоблече пак в тениската, широкия пуловер и джинсите.

Едва бе успяла да обуе гуменките, когато чу вратата да се отваря и видя през пролуката под вратата на кабинката чифт крака в дамски чорапи да минават пред нея и да влизат в съседната кабинка. Хана изскочи навън, дозакопча джинсите си и набързо провери външния си вид в огледалото. Поразроши косата си и се огледа. В ъгъла имаше голям кош за използваните кърпи. Хана вдигна пластмасовия капак, извади събраните кърпи, натика куфарчето на дъното, покри го с кърпите и нагласи обратно капака. Опита се да забрави, че беше носила това куфарче от Ленинград през Тел Авив до Лондон — едва ли не половината земно кълбо. Изруга на родния си език, разбърка косата си още малко и се погледна в огледалото. После излезе от тоалетната — спокойна, безгрижна млада жена.

Първото, което видя в коридора, беше младежът — стоеше в далечния край и четеше своя „Дейли Мейл“. Ако имаше късмет, той можеше да не й обърне никакво внимание. Но в мига, в който тя стигна до началото на стълбището, той вдигна поглед към нея. Беше симпатичен, забеляза тя и се загледа в него може би част от секундата по-дълго. Отмести поглед и започна да се изкачва. Помисли, че се е отървала.

— Извинете — чу се глас зад нея.

„Не изпадай в паника, не бягай и се дръж естествено“ — заповяда си тя, обърна се към него и се усмихна. Той също й се усмихна, почти закачливо, и след това поруменя.

— Случайно забелязахте ли в тоалетната арабка?

— Да — отговори Хана. — Защо? — „Винаги, когато е възможно, поставяй противника в положение да се оправдава“ — така гласеше стандартното правило.

— О, нищо. Извинете, че ви обезпокоих — измънка той.

Хана изкачи стъпалата към фоайето, мина през него и излезе през въртящата се врата.

„Жалко“ — помисли си тя още веднъж, като стъпи на тротоара. Младежът определено изглеждаше доста секси. Запита се колко ли ще остане да чака там долу, кого търси и на кого ще докладва.

Пое по обратния път към дома, съжалявайки, че не може да си позволи да се отбие в „При Дино“, за да хапне набързо спагети по болонски, а после да изгледа в „Кенън“ последния филм на Франк Маршал. Още имаше моменти, в които страшно й се искаше да е просто една млада жена в Лондон. Но в такива случаи се сещаше за майка си, брат си и сестра си и за пореден път си казваше, че всичко това може да почака.

През първата половина на пътуването беше сама във вагона. Вече започваше да вярва, че има някакъв шанс да мине за иракчанка, когато я изпратят в Багдад… стига никой да не пожелаеше да я вкара в леглото си.

На Грийн Парк се качиха двама младежи. Отначало Хана не им обърна никакво внимание, но в мига, в който вратата се затвори, внезапно осъзна, че във вагона са само тримата.

След секунда единият тръгна към нея и й се усмихна с празна усмивка. Беше облечен в черно пилотско яке с яка, обкована с капси. Джинсите му бяха толкова прилепнали, че можеше да мине за балетист по трико. Намазаната му с гел коса бе щръкнала във всички посоки и създаваше впечатлението, че само преди минути е бил подложен на електрошокова терапия. Изглеждаше малко над двайсетте. Хана свали поглед към краката му и видя, че е обут с тежки армейски обуща. Макар да бе възпълен, походката му издаваше, че е в добра физическа форма. Приятелят му остана при вратата на вагона.