Джефри Арчър - Въпрос на чест

— Акумулаторът е сдал. Трябва ми колата ти. Бързо… бързо!

— Колата е на сервиз. Седмици наред ми опяваше, че трябва да я закарам.

Т. Хамилтън Макензи не каза нищо, а просто обърна гръб на жена си, изтича обратно по алеята, извеждаща до пътя, и трескаво заоглежда пищно озеленената улица за добре познатите му жълти коли с телефонен номер 444–4444 на покрива. Знаеше, че шансът да намери тук такси в търсене на клиент по това време на денонощието е едно на сто. Единственото, което видя, бе приближаващ се автобус. Спирката, естествено, се намираше на стотина метра и той се втурна натам. Макар да му оставаха поне още двайсетина метра дотам, когато се изравни с него, автобусът намали и спря.

Запъхтян, Макензи се качи.

— Благодаря — каза той. — Този автобус отива ли до Олентанги Ривър Роуд?

— Не точно, но стига доста наблизо.

— Да потегляме тогава — ненужно каза Макензи и погледна часовника си. Беше 8:17. С повечко късмет, имаше някакъв шанс да стигне навреме. Огледа се къде да седне.

— Дотам струва долар — каза шофьорът, загледан в отдалечаващия се гръб на Макензи.

Макензи зарови из джобовете на неделния си костюм и възкликна:

— Божичко! Забравил съм…

— Този номер го знам, приятел — въздъхна шофьорът. — Само че нали се сещаш: няма пари, няма возене.

— Ти не разбираш — отчаяно каза Макензи. — Имам важна делова среща… въпрос на живот и смърт!

— За мен въпрос на живот и смърт е да си запазя работата, приятел. А това значи изключения никому. Щом не можеш да платиш, трябва да те сваля, защото така пише в правилника.

— Но… — запъна се Макензи.

— Давам долар за този часовник — ненадейно се обади някакъв младеж на втората седалка, който явно намираше диалога им за крайно забавен.

Макензи погледна златния „Ролекс“, подарен му по повод навършването на четвърт век служба в болницата към щатския университет на Охайо, смъкна го от китката си и го подаде на младежа.

— Наистина трябва да е въпрос на живот и смърт — отбеляза младежът и му подаде еднодоларова банкнота. После нахлузи часовника на ръката си.

Т. Хамилтън Макензи даде банкнотата на шофьора.

— Не бих казал, че направи добра сделка, приятел — каза той и поклати глава. — За този „Ролекс“ можеше да се возиш цяла седмица в лимузина.

— Хайде, давай най-сетне! — извика безпомощно Макензи.

— Само не казвай, че се бавим заради мен, пич — обиди се шофьорът и без да бърза, включи мигач и пое по все още безлюдната улица.

Т. Хамилтън Макензи седна на първия ред седалки, точно зад гърба му. Искаше му се да кара той. Погледна часовника си. Нямаше го. Обърна се към младежа:

— Колко е часът?

Младежът гордо гледаше новата си придобивка, от която всъщност изобщо не бе отмествал поглед.

— Осем часът, двайсет и шест минути и двайсет секунди — съобщи той.

Макензи се загледа през прозореца на автобуса, който едва се тътреше. Спряха на следващите седем спирки, за да вземат нови пътници. Като излязоха на кръстовището с „Индипендънс“, шофьорът вече се страхуваше, че останалият без часовник мъж е на път да получи сърдечен удар. Когато накрая Т. Хамилтън Макензи скочи през вратата, часовникът на кулата на кметството удари 8:45.

— О, боже, дано ме чакат! — прошепна той и молейки се никой да не го познае, се затича към „Олентанги Ин“. Премина в ходом едва когато наближи пътеката, водеща до рецепцията. Опита се да се успокои, но съзнаваше, че въздухът не му стига и че е плувнал в пот.

Бутна въртящата се врата на кафето, влезе в салона и се огледа, без да има и най-малка представа кого очаква да види. Струваше му се, че всички са се втренчили точно в него.

Вътре имаше около шейсет маси за двама или четирима и половината от тях бяха заети — две от ъгловите масички в това число. Макензи се отправи към онази, която му даваше най-добър поглед към вратата на заведението.

Седна и зачака. Молеше се да не са се отказали.

На кръстовището при Търлоу Плейс Хана усети, че я следят, а когато стъпи на тротоара от страната на Саут Кенсингтън, вече бе сигурна в това.

Висок младеж, явно без опит в следенето, по възможно най-левашки начин се криеше във входовете, покрай които минаваха. Може би не допускаше, че тя е от жените, които биха го забелязали. Хана разполагаше с около половин километър, за да обмисли следващия си ход. Като наближи „Норфък“, вече знаеше какво трябва да направи. Ако успееше да се вмъкне в сградата с добър аванс, щяха да й трябват трийсет, максимум четиридесет секунди, освен ако и двамата гардеробиери не бяха страшно заети. Тя спря пред витрината на един магазин за козметика и се загледа в грижливо подредените продукти за разкрасяване. Погледна към червилата в ъгъла и видя отражението на младежа в стъклото — той бе спрял до будката за вестници на входа на метростанция „Саут Кенсингтън“ и тъкмо си купуваше „Дейли Мейл“ — „Пълен аматьор“, помисли си тя — което й даде възможност да прекоси кръстовището преди младежът да е получил рестото си. Когато стигна до входа на хотела, той беше до витрината на магазина за козметика. Хана не изтича по стъпалата, с което би издала, че е забелязала присъствието му, но невнимателно натисна въртящата се врата толкова силно, че буквално изстреля през нея някаква възрастна дама, смаяна, че се е озовала навън толкова бързо.