Джефри Арчър - Въпрос на чест

— Сали е отвлечена! — повтори Джони. Не вярваше на ушите си.

— Да — отсече съпругът й.

— В такъв случай трябва незабавно да позвъним в полицията! В крайна сметка, мили, нали за това им плащат.

— Не, не трябва да го правим. Предупредиха ме, че ако го направим, щели веднага да разберат, и тогава щели да ни я върнат в ковчег.

— Ковчег? Сигурен ли си, че ти казаха така? — спокойно попита Джони.

— Дявол да го вземе, естествено, че съм сигурен! И освен това ми казаха, че нищо нямало да й се случи, стига да не се свързваме с полицията. Нищо не мога да разбера… аз не съм богат.

— И все пак, струва ми се, че трябва да се обадим. В края на краищата началник Диксън ни е личен приятел.

— Не, не! — изкрещя Макензи. — Как не разбираш! Обадим ли се, ще я убият.

— Единственото, което разбирам, е, че ти не си в състояние да се справиш със ситуацията и че дъщеря ни е в голяма опасност. — Тя замълча за секунда, после решително каза: — Трябва веднага да позвъниш на началник Диксън.

— Не! — повтори съпругът й. — Защо не се опиташ да разбереш?

— Разбирам, и то много добре — заяви Джони със забележително спокоен глас. — Разбирам, че възнамеряваш да играеш едновременно ролите на началник на полицията в Кълъмбъс и на декан на медицинския факултет, въпреки че това изобщо не е по силите ти. Интересно как би реагирал ти самият, ако в операционната ти нахълта морски пехотинец, наведе се над един от пациентите ти и поиска скалпел?

Т. Хамилтън Макензи изгледа жена си със смразяващ поглед и реши, че ирационалното й поведение се обяснява със стреса.

Двамата, които слушаха този разговор някъде в другия край на града, се спогледаха. Мъжът със слушалките каза:

— Хубаво е, че ни се налага да имаме работа с него, а не с нея.

Когато час по-късно телефонът отново иззвъня, Т. Хамилтън Макензи и жена му скочиха едновременно, сякаш някой ги бе докоснал с оголения край на жица под напрежение.

Макензи изчака няколко позвънявания, мъчейки се да събере остатъците от хладнокръвието си. После взе слушалката.

— Макензи слуша.

— Слушайте ме внимателно — прозвуча в ухото му тихият глас — и не ме прекъсвайте. Отговаряйте само когато ви наредя. Ясно ли е?

— Да — отговори Макензи.

— Добре постъпихте, че не се обадихте в полицията, както искаше жена ви — продължи тихият глас. — Вашата преценка е по-добра от нейната.

— Искам да говоря с дъщеря си — не се стърпя Макензи.

— Гледали сте по телевизията много филми до късно през нощта, доктор Макензи. В реалния свят няма героини… или ако щете герои. Опитайте се да го проумеете. Ясен ли съм?

— Да — послушно отговори Макензи.

— С вашите прекъсвания загубихте прекалено много от времето ми — въздъхна тихият глас. И разговорът прекъсна.

Мина над час преди телефонът отново да позвъни и през това време Джони се опита още веднъж да убеди своя съпруг, че трябва да се обадят в полицията. Този път Т. Хамилтън Макензи вдигна слушалката без забавяне.

— Ало? Ало?

— Успокойте се, доктор Макензи — чу се тихият спокоен глас. — И този път просто слушайте. Утре сутринта в 8:30 ще излезете от дома си и ще тръгнете с колата към болницата, както го правите всеки ден. По пътя ще се отбиете в „Олентанги Ин“ и ще седнете на свободна маса в ъгъла на салона. Масата да е за двама. След като се уверим, че никой не ви следи, при вас ще дойде един от моите колеги и ще ви даде подробни указания какво ще правите по-нататък. Разбрахте ли ме?

— Да.

— Един грешен ход, доктор Макензи, и никога повече няма да видите дъщеря си. Ще ви бъде от полза да запомните, че вие може и да се занимавате с това да продължавате човешкия живот, но нашата професия е… да го скъсяваме.

И разговорът пак прекъсна.

Хана беше сигурна, че ще се справи със задачата. В края на краищата, ако не можеше да ги излъже в Лондон, как можеше да се надява, че ще го направи в Багдад?

Избра вторник за ден на експеримента, след като предния ден прекара няколко часа в оглед на района. Реши да не обсъжда намеренията си с никого — опасяваше се, че някой от екипа на Мосад може да заподозре нещо, ако я улови да задава прекалено много въпроси.

Огледа се във високото огледало в хола. Чиста бяла тениска, свободен пуловер, износени джинси, гуменки, тенис чорапи и сресана небрежно коса.

Подреди нещата в малкото поожулено куфарче — единствената семейна вещ, която й бяха разрешили да задържи — и към десет часа излезе. Госпожа Рубин вече бе излязла на „голям пазар“, както се бе изразила, с намерението да напазарува каквото трябва за следващите две седмици.