Пат Конрой - Блус в лятна нощ

Тази година щеше завинаги да промени живота ми, въпреки че тогава, загледан в движението долу, аз дори и не подозирах това.

Обикновено ставам преди събуждането на Пиаца Фарнезе. Сварявам си кафето още по тъмно, взимам чашата и излизам на терасата, откъдето наблюдавам как белезникаво обагреният град бавно просветлява.

В шест сутринта пръв пристига вестникарят и започва да подрежда сергията си. След това откъм западния край на площада влиза камион, който носи вързопите с „Месаджеро“ и останалите сутрешни вестници. Двамата карабинери, които пазят входа на френското посолство, запалват фаровете на джипа си и започват бавната си, съвършено формална обиколка на Пиаца Фарнезе. С лица, напомнящи израженията от измачкано тесте карти, те демонстрират безкрайното си отегчение. Закрит камион разнася ароматни торби с кафе. Спира пред „Бон Кафе“ в мига, в който собственикът му вдига кепенците. Първата чаша горещо кафе той поднася на шофьора на камиона, втората — на собственика на вестникарската сергия.

В онзи ранен понеделник на отсрещния край на площада, в двора на манастира „Санта Бриджита“ се появи една монахиня и безгрижна като пчелица, се зае с розите. Сива котка на по-тъмни и по-светли ивици залегна да дебне гълъбите, но един скитник плесна с ръце и ги изкъшка. Мъжът, който ме преследваше от известно време насам, излезе от „Бон Кафе“ и вдигна поглед към моя апартамент. Запали цигара, отиде до вестникарската сергия и си купи „Месаджеро“.

Площадът под мен се оживи: затъркаляха се ръчни колички и от страничните улички заприиждаха хора. Гълъбите, накацали по великолепните хералдически лилии, образуващи декоративния фриз на френското посолство, си загугукаха един на друг. Обичам повтарящото се еднообразие и строгата простота на моя площад.

Точно в седем часа работниците, които сменяха старите плочи от покрива на отсрещната сграда, запретнаха ръкави и звуците на длетата им огласиха въздуха. Изпих си кафето и отидох да събудя Лия за училище.

Щом вдигнах щорите от прозореца в стаята й, тя се обади:

— Татко, онзи човек още ли ни следи?

— Чака ни долу на площада, вече е там.

— Как мислиш, кой е той?

— Още днес ще разбера, съкровище.

— Ами ако отвлича деца? Може би иска да ме продаде на циганите и тогава ще трябва да си изкарвам хляба като крадла.

— Мария пак ти е наговорила куп глупости. Недей да вярваш на приказките й за циганите и за комунистите. Хайде сега, побързай! Стягай се за училище. Сестра Розария се сърди на мен, когато закъсняваш.

— Ами ако той се опита да ми направи нещо лошо, а, татко?

Взех я на ръце и я вдигнах във въздуха, така че да ме погледне право в очите.

— Казвал съм ти и преди: твоят татко може да е глупав, но той е и...

— Голям — изсмя се тя.

— Колко голям?

— Много голям. Висок е метър и деветдесет.

— Как ме наричат твоите съученици?

— Il Gigante — каза тя и отново се изсмя.

— Точно така. Аз съм великанът, а онзи мъж долу е мъничето, което се катери по бобеното стебло.

— Но мъничето убива великана, като отсича бобеното стебло — каза тя.

Притиснах я към себе си и се засмях.

— Лия, ти си страхотна умница. Също като майка си. Не се безпокой, онова е приказка. А в истинския живот великаните използват костите на мъничетата вместо клечки за зъби.

— Това е отвратително! Отивам да си мия зъбите.

В този миг чух как Мария отключи външната врата и още от антрето се провикна към Лия:

— Buon giorno, piccolina. — Остави чадъра си и влезе в кухнята. Налях й чаша кафе.

— Buon giorno, Dottore — каза Мария.

— Мария, не съм никакъв доктор — отвърнах й на италиански. Трудно ми е да усвоя диалекта на Мария. Звучи ми като нещо средно между чуруликане и заекване, но тя е безкрайно търпелива с мен, когато не мога да я разбера.

— В Италия си доктор — отсече тя. — Радвай се и не протестирай! Приятно ми е да те наричам така пред другите гувернантки и прислужници. Нека знаят, че работя за заможен човек. Между другото, онова приятелче е вече долу.

— Знам. Видях го от терасата. Тук никой ли не го познава?

— Портиерът говорил със съдържателя на „Бон Кафе“. Непознатият се представил като турист от Милано. Но аз не разбирам защо един турист ще зяпа някакъв си апартамент вместо Палацо Фарнезе. Бруно, който продава вестници на сергията, е убеден, че той е ченге, а ти си замесен или в търговията с наркотици, или имаш вземане-даване с Червените бригади. Нито един от карабинерите не го е виждал преди, но те са такива младоци, че надали познават друг, освен собствените си майки. Купува си цигари от магазинчето на Джанина. Целият площад е нащрек и го следи. Не изглежда опасен. Казаха ми да ти предам да не се страхуваш.