Пат Конрой - Блус в лятна нощ

В този миг огромна вълна удари къщата и тя се разклати. Усетих същия смразяващ страх, който бе прогонил останалите двойки оттук, но очите на Шайла ме задържаха и ние се заслушахме в ритмичните тласъци на вълните под нас. Виковете отвън се превръщаха в горещи молби при всеки нов плисък на гигантските талази.

Един от носещите пилони се счупи с трясъка на картечен откос. По радиото „Дрифтърс“ запяха „Запази последния танц за мен“. И сякаш цялата тази сцена е била отдавна предречена в неизвестно зодиакално пророчество, ние прошепнахме в един глас: „Любимата ми песен!“

Изтанцувахме песента от първия до последния такт и в този миг тя стана наша. Стояхме смълчани над догонващите се под краката ни вълни, аз притиснах Шайла към себе си и я завъртях в кръг, омагьосан от взора на тези две очи, които ме гледаха така, както никое момиче не ме бе гледало. Под омаята на този поглед се почувствах като новороден принц върху гребена на пламнали от светлина вълни. Тя ми приписа красота, която не притежавах, и душата ми се възгордя от неистовото й желание по мен. Усещах как нейната страст превръща сърцето ми в нещо светло и красиво. Тогава тя ме поведе към спалнята и в следващия миг се озовах върху прокъсания килим, устните на Шайла се бяха впили в моите, езикът й търсеше моя, а страстният й настойчив шепот прониза слуха ми: „Искам да се влюбиш в мен, Джак, влюби се, моля те!“

Още преди да успея да й отговоря, чух как къщата отново проскърца зловещо, сякаш се оттласна от земната твърд, за да отплава в морето. Олюля се и после се килна напред, сломена от могъществото на негово величество прилива. Всичко затрепери, като че планина се раждаше под нас.

Станахме от килима и излязохме на силно наклонения балкон, като здраво се държахме един за друг, за да не паднем. В черното море луната бе проправила магистрала от приказна светлина, а ние стояхме, загледани в кипналата пяна на вълните. Продължихме да танцуваме, докато къщата се яви на своята среща с прилива. Горях от любов, от чувството, което това момиче пробуди у мен.

Любовта ни започна и свърши под знака на солената морска вода. По-късно често съм си мислел, че през онази нощ, когато двамата с Шайла се влюбихме един в друг, трябваше да останем в порутената къща, в сключените си обятия и да оставим океана да свърши останалото: да влети през отворените прозорци, да ни вземе на ръце и да ни хвърли в смъртната прегръдка на откритото море, отвъд болките на земния живот.

За последен път видях Шайла, когато трябваше да разпозная натрошеното й тяло в градската морга в присъствието на следовател от Чарлстън. Случи се състрадателен човек и ме остави насаме да изплача мъката си над обезобразената си съпруга. Започнах да шептя католически молитви, защото само тях успях да си спомня, и то до половината, и защото те единствени ми се удаваха със същата лекота, с която се лееха сълзите ми. Беше подпухнала от дългото стоене във водата и цялата й красота бе останала в плитчините на пристанището, а и раците си бяха свършили работата. На тръгване нещо привлече погледа ми, спрях и се загледах. На лявата й ръка беше татуиран номерът 36 364 04.

— Тази татуировка е нова — каза следователят тихо. — Имате ли представа защо?

— Баща й е бил в Аушвиц — отвърнах. — Това е неговият номер.

— Странно. Беше ли много близка с баща си?

— Съвсем не. Почти не си говореха.

— Ще кажете ли на баща й за татуировката?

— Не. По-скоро бих го убил — отвърнах и погледнах тялото на Шайла за последен път.

Казвам се Джак Маккол. Избягах в Рим, за да отгледам дъщеря си на спокойствие. През 1985-а, когато един ден се качих по спираловидната стълба и излязох на терасата на покрива, откъдето Рим се вижда като на длан, взех със себе си и музикалната кутия, която Шайла ми бе подарила за петата годишнина от сватбата ни. Навих я и се загледах в нощта на Рим. В далечината се обади камбана — прозвуча като зов на изгубен ангел. Откъм Тибър повя лек ветрец. Музикалната кутия свиреше концерт за пиано N21 от Моцарт — едно от любимите ми произведения. Въздухът беше натежал от кулинарни миризми, които идваха от ресторанта „Ер Джиджето“ под мен: печено агнешко, джоджен и пелин. Затворих очи и отново съзрях лицето на Шайла.

От музикалната кутия извадих писмото, което ми бе изпратила в деня на собствената си смърт. Загледах се в почерка, с който бе изписала името ми. Имаше хубав почерк и винаги изписваше името ми много грижливо. Исках да го прочета отново, но вместо това се заслушах в движението на колите край Тибър и извадих златното й колие — пак от музикалната кутия. Беше подарък от майка й по случай шестнайсетия й рожден ден и никога през живота си не го бе сваляла. Колието бе станало част от спомените ми, когато се любехме. В завещанието си Шайла пишеше, че го оставя на Лия, за да го носи, „когато вече е достатъчно голяма, за да разбере смисъла на подаръка“. Когато ме дадоха под съд, за да ме лишат от бащински права над Лия, родителите на Шайла поискаха да им върна и колието. Тъй като за мен то беше талисман, който носеше само злини и нещастия, мислех да им го изпратя по пощата без писмо и адрес на изпращача. За мен то беше само едно колие и аз отново го поставих в музикалната кутия.