Пат Конрой - Блус в лятна нощ

Тъй като съм наследил от семейството си дарбата да разказвам, моите лъжливи приказки се превърнаха в истинските спомени на Лия. Неволно изградих от Южна Каролина един изгубен, но вечно лелеян рай и точно такава остана тя в представите на дъщеря ми. И въпреки че Рим щеше да я бележи с най-прекрасните си черти, така и не разбрах точно в кой момент я бях заразил с копнежа по неотразимата и идилична красота на нейното родно място.

В Рим почти всяка вечер, когато слагах Лия да спи, аз й разказвах някоя случка от нашето детство с майка й. Но тя си имаше само една любима история, която непрекъснато ме караше да повтарям и преповтарям, докато най-накрая вече я знаеше наизуст и механично ми задаваше въпроси, чийто отговор знаеше, сякаш тя бе някакъв катехизис. Непрекъснато ме молеше да й разказвам историята за онази нощ, в която ние с Шайла се влюбихме един в друг. Въпреки че бяхме израсли в съседни къщи, бяхме играли заедно като деца и си махахме от прозорците всяка вечер преди лягане, ние гледахме на себе си единствено като на добри приятели. В моето семейство бяхме петима братя и за мен Шайла беше като сестра. До онази нощ на плажа в последния клас на гимназията, когато тя се разкри пред мен в доста несестринска светлина.

— Обзалагам се, че ти пръв си започнал да флиртуваш с мама — обаждаше се Лия точно в този момент от разказа.

— Съвсем не — възпротивявах се аз. — Бях голям срамежливец.

— Ами защо не си и сега? — казваше тя в желанието си да ме подразни.

— Защото твоята майка ми помогна да направя едно страхотно откритие — отвръщах. — А именно, че притежавам обаятелна индивидуалност.

— Още от гимназията ли? — изсмиваше се Лия, защото знаеше отговора.

— В гимназията аз нямах индивидуалност — заявявах смутено аз. — Тогава имах само пъпки.

— Но те не са ти попречили да се срещаш с красавицата на випуска Ледар Ансли, нали? — казваше Лия.

— И тя беше срамежлива, въпреки че ако питаш хората, няма свенливи красавици. И двамата бяхме ужасно притеснителни и може би затова се разбирахме толкова добре.

— Ама нейната майка не те е харесвала, нали? — припомняше ми Лия.

— Според нея Ледар заслужаваше нещо много по-добро — казвах аз. — Когато отивах да взема Ледар, тя имаше навика да ме поглежда така, сякаш съм урина в епруветка.

— Толкова си груб — казваше Лия. — А когато аз кажа някоя неприлична дума, ти ми се сърдиш.

— Аз не мога да ти се сърдя. Моето задължение е да те обожавам и аз го изпълнявам с удоволствие.

— Продължавай. Разкажи ми как двамата с мама сте се влюбили един в друг. Започни направо от интересната част, там, дето сте били на онзи купон на плажа заедно с Кейпърс Мидълтън, Майк и Джордан.

Докато разказвах, тя не откъсваше поглед от снимката на майка си — красавица с големи, широко отворени очи, — която стоеше на нощното й шкафче.

— За пръв път се влюбих в Шайла Фокс, момичето, което бях познавал цял живот, на остров Сейнт Джордж.

— На остров Сейнт Майкъл — поправи ме Лия. — Той се намира точно преди малкия остров Орион, където сега живее твоята майка.

— Точно така — отвърнах доволен, защото тази нейна паметливост ме радваше. — Един мой приятел щеше да прави купон в къщата на баща си.

— По-точно Кейпърс Мидълтън. Неговият баща е бил собственик на компанията за бутилиране на кока-кола в Уотърфорд. Живеел е в най-богаташката къща на Бей Стрийт.

— Точно така, моето момиче. И къщата на плажа беше негова...

— А мама е ходила с Кейпърс и с много други момчета. В гимназията всички я познавали, защото била любимката на училището в Уотърфорд. Но на този купон пристигнала с Кейпърс.

— Дай да се разберем, ти ли ще разказваш историята или аз?

— Ти. Харесва ми, както ти я разказваш — отвръщаше Лия с вперени в майчината й снимка очи.

И чак тогава започвах моя истински разказ. Връщах се мислено на Сейнт Майкъл през онази бурна година, когато североизточните ветрове не спряха да брулят острова и ерозията по бреговата линия бе взела застрашителни размери. И именно на този подкопан плаж с плаващи пясъци бейзболният отбор на гимназията в Уотърфорд беше устроил купон по време на прилива, и то във връхната му точка. През нощта, когато се знаеше, че подгизналата къща на Мидълтън ще рухне в морето. Четири къщи на около миля южно от това място бяха отнесени по време на пролетните приливи. Къщата на Мидълтън беше обречена и пуста и за да се сбогуваме с нея, бяхме организирали това прощално веселие. Тя вече бе поела пътя си към морето и стоеше леко килната към сребристата пяна на прибоя. Огромните вълни се разбиваха в такт с нашите танци и плисъкът им гръмовно отброяваше последните часове на нашето щастливо юношество. Всички ние бяхме деца на рокендрола, който бе нашият отдушник. Владеехме го до съвършенство и гимназиалните ни години минаха изцяло под знака на неговия див и импулсивен ритъм. Властите бяха обявили къщата на Мидълтън за необитаема, но ние счупихме катинара на шерифа и я освободихме от неговите вериги. Специално за прощалния купон в очакване на потопа.