Пат Конрой - Блус в лятна нощ

Бях почти на осемнайсет години, но още не се бях отърсил от невъздържаната буйност на пубертета. Въодушевен с помощта на няколко бири, аз доста се поизхвърлих, заявявайки, че ще остана в къщата и след като тя вдигне котва от стария крайбрежен булевард и отплава в морето. Ледар Ансли, моето гадже, беше прекалено здравомислеща, за да остане в полегналата на една страна къща, осветена единствено от фаровете на колите, с които бяха пристигнали моите съотборници. На път към купона Ледар ми бе съобщила с чуруликащ гласец, че е време да започнем да общуваме и с други хора и че родителите й настоявали да скъсаме веднага след матурата. Кимнах не в знак на съгласие, а защото от зяпналата ми уста не излезе никакъв звук, вероятно затиснат под хормоналната ярост, която често ме спохождаше в онези дни. Освен това сподели с мен, че се кани да помоли Кейпърс Мидълтън да й кавалерства на нейния първи бал в клуба „Света Сесилия“ в Чарлстън. Моето семейство бе средна ръка и в обществено отношение стоеше по-ниско от фамилията Ансли, затова и мама от години ме предупреждаваше, че рано или късно ще се разделим, но не ми беше казала, че това толкова ще ме скапе.

Момчетата от отбора и гаджетата им откриха купона с танци. Бяхме надули транзисторите и слушахме местната радиостанция, защото взе да пуска един след друг всички хитове, с които си бяхме прекарали тези четири години в гимназията. Морето неусетно прииждаше, а луната светеше гладка и плоска като тепсия. Пробляскващ сноп лъчи, проснал се като булчински шлейф пред олтара, осветяваше седефените люспи на марлините и облите гърбове на мигриращите китове. Приливът заля мочурищата и преди да се разбие в пясъка, всяка следваща вълна прииждаше широкоплещеста и огряна от сребристото сияние на луната. Не усетихме кога бе изтекъл цял час, когато изведнъж ние, танцуващите върху океана, опълчилите се срещу стихията смелчаци, се заслушахме в тътена на морето под нас, защото вълните заблъскаха къщата с нова сила. Предишните приливи бяха вече разклатили вкопаните в пясъка основи. Морските талази като че се разбушуваха още по-сърдито и трясъкът от разцепени греди и бетон стана още по-зловещ. По някое време благоразумието надделя, танцуващите двойки се разделиха, хукнаха навън и бързо залегнаха зад паркираните коли. Водата продължаваше да се издига. Развилнелият се прилив едва ли можеше да надхвърли три метра, но в един момент ни се стори, че ще погълне целия остров. Ръждясалите гвоздеи стенеха в разхлабените си гнезда като разстроени цигулки. Тъкмо се бях разтанцувал, когато една вълна плисна и откъсна перилата на предната веранда, след което останах без партньорка, защото Ледар Ансли изпищя от ужас и на мига избяга от стаята заедно с останалите, отмъквайки спортното ми яке.

Съвсем сам, аз си взех биричката, качих се на горния етаж и излязох на балкона пред голямата спалня. Изправих се лице в лице с луната, океана и бъдещето, което се простираше пред мен, тревожно и неведомо. Това беше един особен период в моя живот, когато почти всичко ме отегчаваше до смърт и аз копнеех за чистата красота и възвишения екстаз, осеняващи само онези натури, чието въображение можеше да им подскаже какво да търсят и как да го намерят. И това бе една от причините, поради които точно тогава се залових с бейзбола. Харесваше ми зелената свежест на игрището и красотата на този спорт, в който дисциплината беше закон. Предпочитах да играя дясно крило, защото, ако бейзболистът на този пост има бързи реакции и мощен замах, той може да попречи на добрите спринтьори при един удар да стигнат от първа до трета база.

Зад мен се отвори врата.

— Мама! — извикваше Лия в този момент на разказа.

Обърнах се и видях Шайла Фокс, огряна от сребристата светлина. Сякаш беше подбрала дрехите си за този миг с помощта на луната. Шайла направи дълбок поклон и ме покани на танц.

И ние се понесохме към главното течение на нашия живот. Ветровете бушуваха край нас, когато тази странна любов се надигна като вълна помежду ни, заля ни и продължи да се полюшва върху разпенените гребени на талазите. Носещите греди проскърцаха. Останали съвсем сами, ние танцувахме, огрени от пълната луна и фаровете на паркираните коли, докато момчетата от отбора и техните момичета надаваха боен вик всеки път, щом къщата се олюлееше върху разядените от прилива основи. Водите на Атлантика прииждаха и се отливаха. Постройката взе да се клати като Ноев ковчег. Притиснах Шайла до себе си, танцувайки с момичето, което ме бе учило да танцувам на верандата у дома. Отвън съотборниците ми бяха запалили огън от плаващи дървета и съчки. Молеха ни да напуснем пропадащата къща. Крещяха тревожно и изпаднали във възторг от нашата дързост, надуваха клаксоните с все сила.