Пат Конрой - Блус в лятна нощ

След погребението изпаднах в меланхолия, която смятах, че никога няма да ме напусне. Известно време се залъгвах със специфичните за Юга ритуали на смъртта. Голямата мъка също има нужда от храна и аз подхранвах моята неутешима празнота, като щедро гощавах всички, дошли да ми вдъхнат сили. Имах чувството, че отговарям за препитанието на цялата налична пехота, вдигнала се на крак, за да облекчи жестоката болка, която ме пронизваше всеки път, щом чуех да се споменава името на Шайла. Самата дума „Шайла“ се превърна за мен в необезопасена мина. Аз просто не издържах на безпощадно сладкия и звън.

Затова потърсих утеха сред мазнините и подправките на отлично запасената си кухня. Угощавах приятели и роднини, започнах да пробвам дълго отлагани сложни рецепти и дори навлязох в дебрите на азиатската кулинария. С шест запалени колела на газовата печка произвеждах гладки като кадифе супи и пикантни гозби. Редувах готвенето с плач и се молех душата на моята тъжна и лесно уязвима съпруга да намери покой. Страдах, тъгувах и напълно съкрушен, продължавах да измислям най-екзотични ястия за онези, които идваха да ме утешават.

Много скоро, след като бяхме погребали Шайла, родителите й заведоха дело срещу мен за попечителство над дъщеря ми Лия и този съдебен процес бързо ме върна към действителността. Прекарах цяла една пълна с отчаяние година, в която се опитвах да докажа на съда, че съм годен да бъда баща. Срещнах какви ли не влечуги, наречени адвокати, така безскрупулни, че и побеснели кучета не бих нахранил с тях. Майката и бащата на Шайла бяха обезумели от скръб и наблюдавайки тихата им омраза към мен, аз научих много за това как един човек може да бъде превърнат в жертвен агнец. Гледах ги как се мръщят недоволно на всяко показание, свидетелстващо за моята почтеност, финансово положение, доброто ми име в обществото и сексуалния ми живот с тяхната голяма дъщеря.

Въпреки, че недостатъци не ми липсват, и то такива, дето биха изострили любопитството на съда, малцина от онези, които са ме виждали заедно с дъщеря ми, биха се усъмнили в чувствата ми към нея. Коленете ми омекват, щом я зърна. Тя е моята диплома, моят пропуск за света на човечността, в нея е цялата ми вяра за бъдещето, доколкото я имам.

Но не моята всепоглъщаща любов към Лия ми помогна да спечеля делото в съда. Преди последното си пътуване Шайла ми бе изпратила писмо — полулюбовно, полуизвинително за онова, което се е канела да извърши. Когато моят адвокат ме накара да прочета това писмо в съда, на родителите на Шайла, както и на всички присъстващи в залата им стана ясно, че да обвиняват мен за смъртта й е най-малкото несправедливо. Писмото й представляваше жест на изключително великодушие, написано в най-черните часове на нейния живот. Беше ми го изпратила като въздушна целувка, свидетелстваща за рядко деликатната й чувствителност. Именно това нейно писмо ми върна Лия. Но свирепата съдебна битка ме изтощи, огорчи и изостри докрай и без това опънатите ми нерви.

След онзи самоубийствен скок на жена ми от моста и последвалия ожесточен двубой в съдебната зала аз се почувствах напълно объркан, затворих се в скръбта си, а после, в отговор на безпътицата, в която бях изпаднал, заминах за Италия. Обърнах се към Европа с надежда да намеря там отшелнически отдих, а заплахата, надвиснала над тайното ми бягство от Южна Каролина, възвърна бойния ми дух. Припечелвах добре като писател на туристически и кулинарни теми, а и бягството бе едно от нещата, които несъмнено умеех да върша.

Решението ми да се скрия в Европа беше част от опита да прехвърля завинаги в миналото си спомените си, свързани с Шайла и Южна Каролина. По този начин се надявах да спася собствения си живот и живота на Лия от задухата, която бях започнал да чувствам там, където двамата с Шайла израснахме заедно. За мен Югът представляваше бреме, което не можех да сваля от плещите си независимо от границите, които ни делят, но дъщеря ми беше още дете и аз исках да израсне като европейка, блажено неподозираща онази размекваща волята гибелна поквара, която накара майка й да потърси смъртта си в една от най-красивите реки на Юга. Гледах съвсем сериозно на многобройните си бащински задължения, но нямаше закон, който можеше да ме принуди да възпитам Лия като южнячка. Вярно, у мен Югът възбуждаше смесени чувства и в доброволното си изгнаничество аз носех у себе си няколко дълбоки рани. Докато прелитахме над Атлантическия океан, Лия спа в скута ми, но щом се събуди, предприех първите стъпки към нейното преобразяване — започнах да я уча да брои на италиански. И така, установихме се в Рим с надеждата да престанем да бъдем южняци, въпреки че майка ми веднага организира кампания от писма, за да ме прилъже обратно. Писмата й пристигаха всеки петък: „Един южняк в Рим? Американски провинциалист в Италия? Изключено! Джак, ти си ужасно неспокоен човек, никога не си се чувствал добре сред своите. Но помни ми думите: ще се върнеш, и то много скоро. Югът наистина не е раят на земята, но ти си белязан с неговия печат, а той е неизтриваем.“