Пат Конрой - Блус в лятна нощ

Въпреки че майка ми не беше далеч от истината, аз продължавах да си държа на своето. На американските туристи, които любопитстваха относно акцента ми, отговарях, че вече не прелиствам с трепет „Хералд Трибюн“, за да видя колко точки са отбелязали „Атланта Брейвс“, и че повече за нищо на света няма да препрочета нито Фокнър, нито мис Юдора. Тогава не си давах сметка, нито пък ме интересуваше това, че се опитвам да залича най-истинското нещо у себе си. Знаех, че ми трябва време, за да излекувам раните си, и че душата ми се нуждае от дълъг отдих. Търсех забрава и надеждата ми да я постигна се наричаше Рим. В продължение на пет години планът ми действаше безпогрешно.

Но няма човек, който да е напуснал семейството си безнаказано: семейството е армия, и то твърде добре дисциплинирана, за да прояви състрадание към дезертьорите. Независимо че уж разбираха мотивите ми, онези, които най-много ме обичаха, видяха в постъпката ми всичките белези на едно предателство. Смятаха, че хвърляйки се от моста, Шайла бе успяла да накара и нас с Лия да прескочим перилата, прогонвайки ни завинаги от родната Южна Каролина.

Това го разбирах, но се чувствах така смазан, че просто не ми пукаше. Настървено се хвърлих да овладявам италианския и много скоро вече свободно разговарях с уличните продавачи и магазинерите от квартала. През първата година от нашето изгнаничество приключих третата си готварска книга — компилация от рецепти, които бях събирал в продължение на десет години от най-реномираните ресторанти на Юга. Довърших и една книга за Рим, която стана много популярна сред американските туристи веднага щом се появи на пазара. В нея подканвах читателите да се опитат да разберат, че Рим е едновременно величествен и нетленно красив, че в него има и глухи улици, които познават единствено музиката на листопада, но те са като дар божи за всеки авантюристично настроен посетител, дръзнал да кривне встрани от главните туристически маршрути. Цялата болка от измъчващата ме носталгия се изля в написването на въпросната книга. През тези първи години на изгнаничество моето изкусно прикрито послание беше следното: пътуването в непознати страни си струва независимо от някои лишения и неудобства, но не бива да се забравя, че то радикално променя духа. Макар и да се залъгвах, описвайки безсмъртните прелести на вечния Рим, аз все още не можех да успокоя трепета на онази моя свидна сърдечна болка, чиято диагноза гласеше: копнеж по дома.

Тази болка пазех ревниво за себе си и никому не смеех да призная за нейното съществуване. Хвърлих усилията си в отглеждането на Лия в една среда с чужда за мен култура. Наех гувернантка, която се казваше Мария Паризе и беше родом от областта Умбрия. С удоволствие наблюдавах как тя прие задачата да бъде майка на Лия. Мария беше обикновена жена с непоклатима воля, страх от Бога и толкова суеверна, колкото може да бъде само една селянка, но тя се зае с нескрито удоволствие да отгледа малкото сираче от Америка.

Много скоро Лия стана част от естествената фауна на Пиаца Фарнезе, една очарователна малка римлянка, осиновена от съкварталците си, които живееха и работеха там. Тя бързо се превърна в първия истински лингвист в моето семейство. Когато се носеше край отрупаните с плодове, сирена и маслини сергии на Кампо деи Фиори — тези същински рогове на изобилието, — нейният италиански се лееше с лекотата на роден език. Отрано научих Лия как да се ориентира по миризмите на площада. Южният му край миришеше на риба и нито кофите вода, нито усърдните метли можеха да заличат лекия дъх на амоняк, който се усещаше там. Дори камъните на площада бяха попили този мирис. Същото беше и с агнешкото, и с кафето, и с цветята и искрящите редици от цитрусови плодове, с хляба, чийто златист аромат се носеше откъм големите фурни. Опитвах се да внуша на Лия, че когато деликатните йероглифи на времето се отпечатват в паметта, сведенията на доброто обоняние са по-ценни от онези на годишните справочници. Разбрах, че Лия вече е развила нос на хрътка, когато в средата на втората година ме спря, докато минавахме покрай магазина на братята Руджери и рече: „Тати, трюфелите са пристигнали. Тук са, усещам ги.“ В същия миг подуших типичния им аромат на чиста земя. За награда й купих малко от въпросните трюфели, които струваха, кажи-речи, колкото урановата руда.

Отглеждането на Лия поглъщаше голяма част от времето ми и аз бях принуден да затворя собствената си скръб по загубата на Шайла в едно рядко посещавано задно дворче на моя живот и да не давам воля на обърканите си чувства, свързани със смъртта й. За мен щастието на Лия беше по-важно от всичко друго и бях твърдо решен да не натоварвам детето си с вродената и неизчерпаема способност за страдание, така типична за цялото ми семейство. Знаех, че като дете на Шайла и мен Лия ще получи дори повече от полагаемата й се част от гените на скръбта. Взети заедно, нашите две семейства можеха да се похвалят с толкова трагични истории, че да накарат цяла колония горски леминги панически да се хвърлят в най-близката вода. Нямах никаква представа дали семената на нашата семейна лудост са вече покълнали, дали не тровят тайно кръвта на моята красива дъщеря. Но се заклех пред себе си да я предпазя от тези истории, които изобилстваха и в двата ни рода, защото именно те можеха да задействат силите, дето докараха мен — смазан и безутешен — до римското летище Фиумичино. Признавам, че се превърнах в цензор на живота на моята дъщеря. Нощем, на заспиване, Югът, който описвах на Лия, съществуваше само в моето въображение. В него нямаше нито опасности, нито кошмари. Луната в този мой Юг нямаше тъмна половина, реките бяха кристално чисти и камелиите — вечно разцъфнали. Това бе един Юг без злоба и болка, без бодли и тръни.