Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Благодари им от мое име. Ще гледам един ден да им се отплатя.

— Няма нужда — отвърна тя. — Нищо, че двамата с малката сте чужденци, вие вече сте част от площада. Тук всички се грижим за съседите си.

— Мария, омъжи се за мен! — казах аз и сграбчих ръката й. — Омъжи се за мен и ще ти дам всичките си пари. Освен това ще ти позволя да отгледаш детето ми.

— Глупости говориш. Побъркан! — изсмя се Мария и издърпа ръката си. — Смахнат американец. Само ми се подиграваш, ама един ден аз ще ти кажа „да“ и тогава да те видя какво ще правиш, Dottore.

— Веднага ще звънна на папата да ми запази час за една брачна церемония.

— Много си голям за мен, синьор Маккол — каза тя и ме премери с поглед. — Ще ме смачкаш в леглото.

— Само си намираш извинения — отвърнах и в този миг Лия се появи на прага на кухнята, облечена за училище. Усмихна се широко, за да видя колко грижливо си е измила зъбите. Прегледах й ушите и врата и кимнах одобрително, след което я препратих на Мария да сплете косата й. Лия имаше тъмна вълниста коса, която по странен начин отразяваше светлината на електрическата лампа. Тръснеше ли глава, в косата й заиграваха мъждукащи проблясъци, като слънчев поток, размътен от диво зверче.

— Bellisima. Bellisima — затананика Мария, докато сплиташе косата на дъщеря ми. — Най-красивото момиченце на площада.

Пиаца Фарнезе заемаше централно място във всекидневието на Лия. Тя живееше в блажено неведение за това, че аз всъщност съм беглец, подгонен от миналото си, който се крие от своите преследвачи. Беше твърде малка, за да помни моето бягство от Южна Каролина в Ню Йорк, а оттам с нощен полет на „Алиталия“ до Рим.

Стисна ръката ми, докато поздравявахме портиера, преди да излезем навън.

Мъжът, който ни следеше, се обърна с гръб към нас и запали цигара. Престори се, че чете някакъв исторически надпис, който висеше над вратата на аптеката.

— Татко, нали няма да го набиеш? — попита Лия.

— Няма, обещавам. Наистина ли мислиш, че съм толкова глупав? Може би след онова, което се случи последния път?

— Толкова се уплаших, като те тикнаха в затвора.

— Аз се уплаших повече от теб. След тази случка Рим сложи край на боксьорската ми кариера.

— Всички монахини знаят, че си бил в затвора „Реджина Чели“ — каза тя с разпаленото неодобрение на осемгодишните, — дори и сестра Розария. Чувствам се ужасно.

— Получи се културно недоразумение — обясних й аз, докато прекосявахме оживения площад. — Твоят великан реши, че щом има педал насреща си, трябва да играе твърдо. Признавам, беше грешка, но така би постъпил всеки американец на мое място.

— Дължиш ми хиляда лири — каза Лия.

— Откъде накъде? Не съм псувал. Не ти дължа нито цент.

— Каза онази думичка с „п“. Хиляда лири!

— Педал въобще не е мръсна дума. Това е част от велосипед, която се натиска с крак, за да се приведе в действие колелото. Казва се: въртя педалите. Колите също имат педал, казва се педал за газта.

— Ти нямаше предвид такъв педал — възрази тя. — Ако си честен, ще ми дадеш хиляда лири.

— Лия, аз съм възрастен човек — продължих. — Разбери, да баламосвам дечурлига като теб е част от служебната ми характеристика.

— Не забравяй, че аз също трябваше да лежа в затвора с теб — нацупи се Лия. — Сестра Розария смята, че трябва да се срамуваш от себе си.

— Бях предизвикан и станах жертва на банда мъжкари, които въобще не ме разбраха.

— Стига, държа се като гамен! — отряза ме Лия.

Всеки път, когато се каня да избухна, да повиша тон или съм просто в скандалджийско настроение, Лия не пропуска да ми напомни за моето злополучно запознанство с италианските нрави и обичаи. Случи се в първите месеци от престоя ни в Рим, когато все още не бях свикнал с грамадата от отговорности, пред които се изправя човек, решил да отглежда детето си сам в напълно непознат град. Всеки божи ден изпадах в паника пред неподозираната лавина от задължения, които трябваше да бъдат спешно изпълнени. Имах чувството, че трябва да съм най-малкото кметски наместник, за да се справя успешно с подобните на лабиринт загадки, които Рим непрекъснато поставяше като клопки по пътя ни. С Божията милост обаче открих най-добрия начин. За да получиш телефон в Рим, трябва да направиш най-малко три разходки до Градския съвет, четири до телефонната компания, да раздадеш поне три подкупа в брой (и то в долари) и да подариш кашон хубаво вино на портиера, който познава брата на един приятел, който живее в съседство с кмета на Рим. Градът неслучайно се гордее с пълната липса на експедитивност. Благодушната анархия, с която се сблъсквах навсякъде, ме караше да се чувствам напълно изтощен в края на всеки работен ден.