Пат Конрой - Блус в лятна нощ

Блъснах Мимо на земята до София, която вече с пронизителни писъци ме увещаваше да оставя съпруга й на мира. Взех Лия на ръце и казах няколко пъти „Mi dispiace“ на Мимо и жена му.

Докато се изтеглях от полесражението, доста от насъбралите се наоколо жени ме приветстваха с бурни ръкопляскания. Ала щом чух приближаващата се полицейска кола, се изпълних с лоши предчувствия.

Освободих се от тълпата, но всички погледи на Кампо деи Фиори продължаваха да бъдат обърнати в посоката на моето припряно отстъпление. Скрихме се в едно кафене на Виколо дел Гало, където често водех Лия следобед, за да я черпя със сладолед. Собственичката беше по майчински грижлива жена, която не забравяше да обърне специално внимание на Лия и винаги й даваше по едно бонбонче, щом разбереше, че е научила нова италианска дума.

Поръчах капучино за себе си и сладолед за дъщеря ми, но не бях забелязал, че синьор Де Анджело ме е проследил до кафенето. Собственичката приготви първо сладоледа за Лия, после се залови с моето капучино и онзи ритуал със съскаща пара, който италианците изпълняват с неподражаема виртуозност. Не бях чул Мимо Де Анджело да си поръчва бутилка бира, нито го бях видял да я изпива.

Но в следващия миг усетих как дъното на бутилката ме уцели точно над веждата, едната половина на лицето ми изтръпна, стана напълно безчувствена и почервеня от кръв. При второто замахване улових ръката на Мимо, вдигнах го с лекота във въздуха, тъй като бе несравнимо по-дребен от мен, и го проснах по очи върху поцинкования плот на бара. Лия, собственичката на кафенето, дотичалата отвън София, а може би и още половин Рим се разпищяха колкото им глас държи, докато аз продължавах да притискам Мимо върху тезгяха и да наблюдавам в отсрещното огледало как кръвта облива лицето ми. Той обаче се отскубна, свлече се на земята като чувал с картофи, но после пъргаво се изправи на крака и побягна около бара. Застигнах го, събаряйки на земята чаши, чинии и лъжички, и го сграбчих отзад за колана. Спрях да си поема дъх и така го цапардосах, че прелетя над няколко маси със стъписани клиенти и с трясък се приземи върху една ротативка, след което се просна на земята, засипан от строшени стъкла, писъци и кръв.

Двамата с Лия прекарахме същата нощ в затвора „Реджина Чели“ край река Тибър, заслушани в подвикванията на римлянки, които зовяха своите любими от отсрещния бряг. Лекарят на затвора оправи веждата ми с помощта на пет шева и се зае да убеждава директора на затвора, че Лия е сираче, току-що изгубило майка си, и че за нищо на света не може да бъде откъсната от баща си. Пазачът, който ме вкара заедно с Лия в една от килиите, ме попита какви спагети предпочитам за вечеря и какво вино ще пия — червено или бяло. По-късно написах една статия за списание „Европейски живот и туристически маршрути“ по повод на злощастното си задържане, в която класирах ресторанта на затвора в категория най-малко „две звезди“.

Двамата с Лия излязохме от „Реджина Чели“ като истински знаменитости. Краткото ми задържане обаче се отрази изключително благоприятно върху моя италиански и на всеки американец, който държи да овладее езика за броени дни, бих препоръчал едно не много продължително пребиваване в затвора.

Но най-дълготрайният резултат от нашето арестантско премеждие си остана промененото ми положение и съмнителната известност сред съседите от квартала. Според повечето възрастни мъже, които населяваха пейката при входа на площада, величието на Рим се дължеше изключително на безкомпромисната твърдост, с която мъжете винаги са държали юздите на своите съпруги. В една средиземноморска страна като Италия, особено в южната й част и най-вече сред по-нисшите слоеве на населението, да биеш съпругата си означава да поддържаш реда и дисциплината в семейството, също като да млатиш муле, което ти се опъва насред полето, но каквото и да представлява това, то не влиза в работата на американски туристи, които се чудят къде да си заврат гагата. Жените от площада обаче бяха единодушни в омразата си към Мимо, както и в искреното си възхищение от човека, пролял кръв и изтърпял затвор в защита на италианската жена.

Така че целият площад беше нащрек през онази сутрин, когато непознатият тръгна по петите ни по Виа ди Монсерато.

Лия носеше жълта рокля и лъснати кожени кафяви обувки. Не пропускаше витрина, без да се огледа в нея. Знаеше, че е красива, а тъмната й коса пробляскваше като гарваново крило на слънце. Джанкарло, четирийсетгодишният умопобъркан инвалид, се провикна към нас, докато изнемощялата му от страдание майка буташе количката му покрай английската семинария. Всички в квартала се чудеха какво ли ще стане с Джанкарло, когато майка му умре, затова появяването им на улицата сутрин се посрещаше с всеобщо облекчение. Глухонемият Антонио ни махна с ръка и аз се спрях, за да му запаля цигарата. Край нас минаваха учениците от духовната семинария — забравили да се усмихват сериозни момчета със странна бледност, сякаш ги отглеждаха в пещери.