Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Chi e? — попита сестра Розария.

— Нямам представа кой е. Очаквам скоро да науча — отвърнах на италиански. — Засега той държи да знаем само, че сме следени. Може би днес вече ще ми каже и защо.

— Синьор Маккол, знаете ли, че Лия е най-умното и най-красивото момиченце в цял Рим? — рече сестра Розария.

— Да, сестро — отвърнах. — Аз съм голям късметлия.

— Ти си най-добрият баща в света — прегърна ме Лия.

— Ето, така можеш да спечелиш големи пари, съкровище, а не с дребни глоби за мръсни думи.

— Пази се от онзи мъж — каза Лия. — Ако умреш, оставам сам-самичка.

— Нищо лошо няма да се случи, обещавам ти.

Сбогувах се и преди да напусна двора на женския манастир, набързо огледах улицата. Начинаещи балерини с типичната за тях въздушна, плаваща походка отиваха към студиото, което се намираше някъде по средата на улицата, а студентите от Художествената академия седяха прегърбени по стъпалата й и пушеха. Ала моят преследвач не се виждаше никъде. Спрях се да изчакам малко и тогава за миг мярнах една глава, която се появи на входа на бара срещу балетната школа и пак изчезна.

Тази сутрин си бях обул маратонките и без усилие се затичах в лек тръс по една от онези прави като опънат конец, красиви и обикновено задънени римски улици с високи зидове от двете страни. Стигнах кафенето, влязох вътре и моят преследвач ми махна с ръка да седна на бара до него.

— Синьор Маккол, вече съм ви поръчал капучино — покани ме той с приятен глас.

— Плашите дъщеря ми, Шерлок Холмс. Трябва да прекратите тази игра.

— Една бучка захар в капучиното, нали така? — попита мъжът и добави. — Мисля, че познавам навиците ви.

— А познавате ли моята склонност да раздавам ритници, когато се ядосам?

— Вашите прояви на насилие са ми добре известни. Но аз съм завършил много курсове за самоотбрана и гардеробът ми е пълен с черни пояси по таекуон-до, жиу-жицу и карате. Най-големите майстори са ме учили как да избягвам опасностите. Но нека първо си изпием кафето и после ще говорим по същество — рече той.

— Не знаех, че и в Италия има частни ченгета — заявих точно когато барманът ми поднасяше капучиното.

Мъжът опита кафето, като сръбна не от чашата, а от лъжичката си, и поклати одобрително глава.

— Ние сме като свещениците. Хората ни търсят, когато закъсат. Казвам се Перикле Старачи. Имам кантора в Милано. Но обичам да пътувам из Италия, защото се интересувам от етруско изкуство.

— И защо ме следите, Перикле?

— Защото ми плащат за това.

— Тогава да започнем отначало. Кой ви изпраща?

— Една жена, която иска да се види с вас.

— Коя е тя?

— Една жена, която желае да сключите примирие.

— Майка ми. Проклетата ми, коварна, досадна майка.

— Не, не е тя — рече Перикле.

— Тогава е тъст ми.

— Не — отсече Перикле. — Не той, а дъщеря му.

— Марта — изненадах се аз. — За какво й е притрябвало на Марта да ви наема?

— Защото от никой друг не е успяла да научи адреса ви. Хората от вашето семейство са отказали да й го дадат.

— Браво! — казах. — Това е първото свястно нещо, което това семейство е направило от години насам.

— Тя иска да говори с вас.

— Кажете й, че не желая да виждам нито нея, нито някой друг от проклетата й фамилия. Няма да стане, дори сам Бог да ме помоли за това. Тя сигурно ви е казала защо.

— Каза ми само, че се е получило голямо недоразумение, което тя иска да изглади.

— Няма никакво недоразумение — отвърнах и се приготвих да тръгвам. — Заклел съм се никога повече да не се срещам с тези хора и ще устоя на думата си, при това без никакви усилия. Другото обещание, което съм дал и което също ще спазя с лекота, е никога да не виждам собственото си семейство. Съвсем демократично, нали: отказвам да общувам с всеки, с когото съм говорил на английски през първите трийсет години от живота си.

— Синьора Фокс е убедена, че нямате вина за смъртта на сестра й.

— Благодарете й от мое име и й предайте, че и аз не я обвинявам за озоновата дупка, нито за топящите се уж вечни полярни ледове, нито за скока на цените. Беше ми приятно, Перикле.

Станах и излязох на улицата.

— Тя разполага с някаква информация — настигна ме Перикле. — Нещо, което според нея ви интересува. Свързано с жена. Мадоната с монетите, мисля, че така я нарече.

— При тези думи се заковах на място. Пронизаха ме като шрапнел.

— Предайте на Марта, че я каня на вечеря. Ще я чакам в „Да Фортунато“, до Пантеона.

— Вече съм й предал, синьор Маккол — спокойно ми отвърна Перикле. — Нали ви казах, че познавам навиците ви.