Пат Конрой - Блус в лятна нощ

Още не съм ти казала защо ви напускам двамата с Лия. Ще ти кажа сега. Защото съм луда. И лудостта вече много ми тежи. Мадоната отново се появи. Мадоната с монетите се върна, Джак, онази, за която ти бях разказвала като дете. Като бях малка, тя само ме гледаше втренчено и ме съжаляваше, сега обаче е станала жестока. Сега ми говори с гласовете на германци и ме заплюва в лицето, задето съм еврейка. Като момиче, Джак, не можех да понеса мисълта за страданията, които са преживели моите родители. Тяхната болка растеше у мен и ставаше непоносима. Всяка сутрин се събуждах със съзнанието за безмълвната им мъка, за света, с който воюваха и който никакви слова не можеха да опишат. Носех болката им у себе си, сякаш бе плод на дете. Живеех от нея, подхранвах я, оставих я да отрови кръвта ми. Така и не ми стигнаха силите да преглътна ужаса на тази история. Историята на моите родители и техните страдания — тя не ми дава мира, Джак, полудявам от собственото си безсилие.

Мадоната с монетите ме зове и аз не мога да й устоя. Нямам златни пари, зашити в роклята ми, и не мога да се откупя. Лагерите ме зоват, Джак. Татуировката ми е още прясна, пътуването с волската кола свърши. Мечтая за Циклон-Б. Трябва да послушам този глас, Джак, и когато скоча от моста, аз просто ще се хвърля в рововете с измършавелите, прекършени тела на шест милиона евреи, ще отида при тях, защото не мога да заглуша воплите им. Телата на моите родители са сред онези убити евреи, нищо, че те дори са нямали късмета да умрат. Ще отида в онези ровове, Джак, защото там ми е мястото, моето законно място. Ще бъда еврейката, която изважда златните зъби от устата на мъртъвците, еврейката, която предлага измършавялото си тяло за сапун за германските войници, защото Райхът воюва на Източния фронт. Джак, това е лудост, но тя е истинска. Най-истинското нещо у мен. Прости ми, скъпи.

Но, Джак, мили мой добър Джак, как мога да те напусна? Теб и Лия? как да разкажа на Мадоната с монетите колко много ви обичам? Тя не иска любовта ми, Джак, тя иска живота ми. Гласът й е така примамлив, така сладостен и покоряващ. Тя си знае работата, Джак. Тя знае, че аз не съм в състояние да обичам, докато живея в страната на сломените, стенещите и умопомрачените.

Така е най-добре, любими, най-добре и за мен. След като си отида, разкажи на Лия всичко за мен. Разкажи й всичко хубаво. Грижи се за нея. Обичай я и за двама ни. Пази я така, както бих я пазила аз. Открий майката у себе си, Джак. Отгледай Лия с нежност. Изпълни моето задължение и не се оставяй някой да ти попречи. Помни ме чрез любовта си към нашето дете.

И още нещо, Джак. Един ден ще срещнеш друга жена. Аз вече я обичам тази жена, уважавам я и й завиждам. Тя ще грабне мъжа, когото обичам, а аз бих се борила за него с всяка жена на този свят. Кажи й това и й разкажи за мен.

Кажи й и още нещо. Чуй ме добре, Джак.

Аз те чакам. Чакам те в онази погълната от морето къща, в която се влюбихме. Тогава разбрахме, че съдбите ни се преплитат завинаги. Обичай тази жена, Джак, и й бъди верен. Ала кажи й, че аз стоя в онази къща и съм я подредила за твоето пристигане. Там ще те чакам, Джак, така да знаеш. Къщата е под водата и в ъглите й пърхат ангели, надничат иззад мебелите. Ще чакам да почукаш на вратата, Джак, и аз ще ти отворя, ще те хвана за ръка и ще те задърпам към онази стая, в която танцувахме и се целувахме, легнали върху килима, и аз те помолих да се влюбиш в мен.

Ожени се за добра жена, Джак, но не чак толкова добра, че да не искаш да се върнеш при мен в къщата под водата. Надявам се, че ще бъде хубава и ще обича нашата дъщеря като своя. Но, Джак, предупреди я, че аз от теб няма да се откажа. Отстъпвам те, Джак, но само временно. Сега си тръгвам, но знай, че ще те чакам в къщата на дъното на морето.

Заповядвам ти, Джак, и това е последният вопъл на душата ми и вечната ми любов към теб — ожени се за някоя прекрасна жена, но веднага й кажи, че не друг, а аз те поканих на онзи танц. Кажи й, че последният танц е запазен за мен.

О, скъпи...

Шайла

Ледар прочете писмото няколко пъти, после го сгъна внимателно и ми го върна. Не каза нищо, мъчеше се да преглътне сълзите си.

— Джак, аз не мога да те обичам като Шайла — каза тя най-после. — Не съм устроена така.

— Май не биваше да ти показвам писмото.

— Не, защо? То е толкова хубаво. Но като на твоя бъдеща съпруга ми се струва малко заплашително.

— Така е. Може да се каже, че и аз съм пленник на това писмо. При всяко прочитане плачех над него. Сега вече сълзите пресъхнаха.