Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Джон Хардин има повече нужда от обичта на мама — опитах се да му обясня. — Неговият случай е по-специален.

— Защото е откачен, така ли? — попита Тий. — На практика той почти уби мама, а ние се правим, че нищо не се е случило, само защото Джон Хардин, видите ли, е забравил да си вземе торазина.

— Той живее в друг свят — казах. — Аз му завиждам. Ние стоим и се молим на един Бог, за когото знаем, че не ни чува. Докато Джон Хардин действа — отвлича жената, която обича, скрива я далеч от очите на света, в измислен замък, който никой не знае къде се намира. Както и всичко друго на този свят, любовта се нуждае от дела.

— Но нали ние я намерихме, ние я върнахме обратно — каза Тий.

— Хайде да си вървим — предложих му аз. — Трябва да сме край нея, когато има нужда от нас.

След две нощи, в два часа сутринта, докато спях на едно походно легло край леглото на Луси, я чух как извика. Бе повърнала върху себе си. Дишаше тежко и хрипливо, а косата й лежеше върху възглавницата на сплъстени тънки кичури. Ръката й стисна китката ми, докато я почиствах. Прошепна ми, че трябва да отиде до банята.

— Всичко в мен се руши. Разпадам се — отчаяно промълви тя. Вдигнах я от леглото — тежеше колкото един хляб. Краката й висяха безпомощно, сякаш беше парцалена кукла. Поставих я върху тоалетната чиния и се заех да почиствам пода от жълтеникавата диря, която бе оставила след себе си. Разплака се от болка и унижение.

— Оправи се на спокойствие, мамо, аз ще се върна след минутка. — Затворих вратата след себе си и бързо събрах спалното бельо от леглото й, застлах го с чисти постели и завивки, измих пода и го дезинфектирах с лизол. После тихичко почуках на вратата на банята.

— Мамо, добре ли си? Всичко наред ли е?

— Ще ме изкъпеш ли, сине?

— С удоволствие.

— Цялата воня.

— Нали затова е измислен сапунът.

Пуснах топлата вода, насапунисах я от краката до главата и Луси въздъхна с облекчение. Докато миех косата й, цели кичури останаха в ръцете ми. Изсуших я, измих й зъбите внимателно и я сложих да си легне.

След малко тя вече спеше. Разместих вазите с цветя и ги сложих по-близо до главата й, за да й замирише на рози и лилии, когато се събуди. Легнах и дълго време се въртях, без да мога да заспя. След известно време се изправих, обзет от старото отчаяние на безсънието; видях как луната прекоси умореното лице на мама. Очите й бяха отворени и тя гледаше към нощното небе.

— Помислих си, че това е краят — каза Луси. Устните й бяха напукани от треската. — Ако имах пистолет, сама щях да дръпна спусъка.

— Виждаше се, че ти е много зле — промълвих.

— Затова се моля по-скоро да си остана насаме с моя рак — рече Луси. — Тялото ми не иска тая химия, дето се произвежда във фабриките. Левкемията може и да ме убива, но поне си е приготвена по моя рецепта.

— Ще се оправиш, мамо — казах.

— Няма — отвърна Луси. — Приятно ми е да ви слушам как всички ме успокоявате, но това няма да стане. Най-интересното е, че очаквах да ме е страх. Но онова, което чувствам, е по-скоро някакво облекчение и примирение. Чувствам се част от нещо друго, необятно. Ето сега, бях се загледала в луната. Погледни я, Джак. Изпълнила се е почти докрай. Когато бях малка, смятах, че и луната като мен е родена някъде из високите планини. Знаеш ли, сине, не мога да си спомня как изглеждаше лицето на мама. Но тя беше много мила жена, родена с много лош късмет. Веднъж ни посочи луната, на мен и на брат ми. Знаела от майка си, че там живее една дама, но много малко хора могат да я видят. Трябвало да си безкрайно търпелив, защото тя била свенлива и не разкривала красотата си пред всекиго. Косата й била като сияещ ореол, а профилът й — самото съвършенство. Досущ като камея — онези брошки, дето ги продаваха в бижутерските магазини в Ашвил. Човек можел да я види само при пълнолуние. Не се показвала на всекиго.

— Защо никога не си ми разказвала тази история?

— Току-що си я спомних. Непрекъснато ме връхлитат спомени от миналото. Толкова много, нижат се като на лента пред очите ми. Бедният ми мозък сигурно бърза да си припомни всичко, преди да изключи — каза тя. — Главата ми е като галерия, която не отказва картина — приема всичко наред, без да пита.

— Сигурно е много забавно.

— Джак, помогни ми.

— С удоволствие, мамо. Кажи какво мога да направя.

— Тъй като умирам за пръв път, не знам как се постъпва — рече Луси. — С доктор Питс ще се оправя — там е лесно, защото той много ме обича, пък и никога не е знаел коя съм всъщност. Но с вас, момчета, нещата са по-сложни. Толкова строга бях с вас, на толкова ненужни изпитания ви подложих. Не знаех, че невежеството ми може да ви навреди, както и стана. Бях се нагледала на толкова страхотии през собственото си детство, че за мен най-важното бе да сте добре нахранени и дебело облечени. Представа си нямах какво е това психология. Отгледах пет прекрасни момчета, които обаче не бяха щастливи, защото нещо липсваше на нашето семейство, нещо не беше наред. И всички си го изкарваха на мен. Защото непрекъснато бърках. Каквото и да подхванех, все ми беше за първи път. Всичко трябваше да уча в движение по пътя на опита и грешката — това бе единственото училище, което съм посещавала.