Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Любовта, изглежда, старателно ме избягва — казах. — Никога не мога да обясня какво чувствам. Все за нея си мисля, но още нямам готова дефиниция. А би трябвало да има дефиниция — там девет, десет думи, които да обобщават същността й, думи, които човек може да повтаря и повтаря, докато най-накрая ги осмисли и любовта му стане ясна.

— Искаш да научиш Лия, така ли?

— Да, но не мога.

— Не ти трябва дефиниция, сине. Кажи й, че любов, това е да почистиш майка си след повръщане, да смениш нощницата и спалното й бельо, да измиеш пода след нея. Да прелетиш пет хиляди мили, щом чуеш, че се е разболяла. Кажи й, че любовта е да намериш изгубения си брат или стотици пъти да помагаш на пияния си баща. Кажи й, че любовта е още да отгледаш сам малкото си момиче. Любовта е действие, Джак. Тя не е думи и никога не е била. Мислиш ли, че докторите и сестрите тук не знаят, че ме обичаш, като видяха какво правиш за мен? Мислиш ли, че аз не знам, Джак?

— Аз просто предпочитам да съм зает с нещо, да има какво да правя — отвърнах.

— През следващите няколко седмици няма да останеш без работа, обещавам ти — рече Луси. — Защото аз си отивам. Малко ми остава, Джак. Ракът ме яде отвътре. Скоро ще ме довърши.

— Това, дето вярваш в Бога, помага ли ти?

— Да — рече тя. — Това е единственото нещо, което помага. В края на тази седмица се връщам вкъщи. Не, не, не се опитвай да ме разубеждаваш. Тук направиха за мен каквото можаха. Ще взема сестри да се грижат за мен у дома. Искам да умра, заслушана в песента на прибоя. Освен това искам всичките ми момчета да са край мен. Всичките.

— И Джон Хардин ли? В момента той е най-прочутият луд в целия ни щат.

— Джон Хардин не е луд — рече Луси и обърна глава към избледняващото небе на изток. — Той е просто момчето на мама. Мислеше си милият, че ако хубаво ме скрие, смъртта няма да ме намери.

— Де да беше така — въздъхнах.

— Кой знае? Вие не му дадохте възможност да провери.

Мама се върна на остров Орион, за да изживее на спокойствие оставащите й дни. Макар всички да знаехме, че Луси е сложна, непознаваема и сурова жена, никой от нас и не подозираше колко е смела, преди да започне да умира. Къщата й на плажа се изпълни с приятели, които идваха да се сбогуват и с изненада установяваха, че вместо скръб, в дома й цари оживление. Както бе правила цял живот, и на смъртния си одър тя просто заразяваше хората с високия си дух и искряща жизненост. Луси бе научила, че всички правила на етикецията се свеждат до усмихнатото и вечно приветливо лице.

Потокът от гости не секваше и аз се затворих в кухнята, за да осигуря гощавката им. Останал насаме със себе си, открих, че аз също не съм готов за смъртта на мама. Наблюдавах как полека-лека тя се превръща в непознат за мен човек — жена, напълно лишена от присъщата й енергичност и жизненост, домакиня, която няма сили да посрещне на крака гостите си. Очите й помръкнаха от болкоуспокоителните лекарства и тя често се унасяше по средата на започнатата фраза, потъваше в дрямка, без да се доизкаже. Състоянието й се влошаваше с часове. Бавният невидим процес набра скорост и препусна в галопиращ бяг.

Понякога вечер Луси изглеждаше по-добре, оживяваше се, но такива вечери бяха рядкост. А ние унивахме с часове, наблюдавайки как това нейно тяло, на което бяхме законни поданици, вехне пред очите ни. Въртяхме се безпомощни край нея, наливахме си чашка след чашка, търсехме утеха един в друг, излизахме на верандата, за да пролеем скришом от другите по някоя сълза или правехме дълги разходки по плажа нощем, само и само да избягаме от клаустрофобията на смъртта. И тогава си помислих, че точно в този момент мама се нуждае от грижливите ръце на една дъщеря, а не от грубите и неспокойни синове, на които бе дала живот. Мотаехме се край нея, пречкахме се един на друг и бихме били благодарни, ако можеше да ни намери работа, да ни изкомандва да преместим хладилника или да боядисаме гаража. Искахме да я прегърнем, но проявата на нежност ни притесняваше, физическият допир ни беше чужд, страхувахме се, че грубите ни ръце ще повредят нежната й кожа, която бе придобила белотата на лист хартия.

Един ден късно вечерта Луси ни извика — нас, петимата братя — при себе си. С изтръпнали сетива се събрахме за последно сбогом край леглото й.

— Искам да ви кажа нещо — прошепна Луси.

Ние притихнахме и стаята се изпълни с шепота на океана, който ухажваше нощта с гальовните си вълни.

— Момчета, направих за вас каквото можах — рече тя. — Разбира се, вие заслужавахте много повече. Заслужавахте да се родите в царски палат.