Пат Конрой - Блус в лятна нощ

Спуснахме се по течението на буйната, преляла от дъждовете Едисто. Дъбовете от двата бряга се бяха надвесили над водата и в сплетените им клони се гушеха пойни птички и водни змии. На един от клоните, под който минахме, Далас преброи точно девет такива змии.

— Мразя змиите — обади се Далас.

— Ти остави змиите, ами помисли какво ще правим с Джон Хардин. Сега той е големият ни проблем.

— Може би ще го сварим в добро настроение — подметнах. — И ще му съобщим, че сме му купили билет за концерта на „Ролинг Стоунс“.

— Това едва ли ще помогне — рече Дюпре. — Тъй като пак пропусна датата за инжекцията си, сега сигурно е превъзбуден и пие, защото е убеден, че докторите се опитват да убият Луси. Трябва много да внимаваме с него. Ако успеем с думи да го убедим да ни предаде мама, ще бъде чудесно. Но, така или иначе, трябва да я върнем в болницата час по-скоро.

— Как смяташ, дали е въоръжен? — попита Тий.

— По всяка вероятност, да — отвърна Дюпре.

— Нали знаеш кой е най-точният стрелец в семейството? — попита ме Тий.

— Чакай да помисля. Джон Хардин.

— Страхотен е. Комар уцелва.

Минахме покрай няколко малки безлични къщи, после реката направи завой и тогава на петдесетина ярда от нас зърнахме неголям пристан. Лодката на Джон Хардин беше сложена в задния двор и добре замаскирана. Завързахме нашите лодки за пристана, разделихме се на две и запълзяхме към къщата. От комина се виеше тънка струйка дим. Въздухът миришеше на мухъл и водорасли. Меката земя бе надупчена от копитата на сърни и елени, чиито следи бяха изписали загадъчни йероглифи в калта.

Тъй като Дюпре бе единственият от нас петимата, който продължаваше активно да се занимава с лов и риболов, пуснахме го напред, а ние тримата изостанахме, но не го изгубихме от поглед. Видяхме го как пропълзя по корем до входа на къщата, клекна върху една набързо скована веранда за временно ползване и надникна през стъклото на мръсния прозорец. Очевидно не успя да види нищо, защото се премести на следващия прозорец, изтри го и пак надникна. После наплюнчи пръста си и почисти кръгче в стъклото. Нито чу, че вратата се отвори, нито видя Джон Хардин, преди да усети дулото на пушката му в слепоочието си.

Дюпре вдигна ръце, а Джон Хардин го изкомандва да застане в средата на обраслия с бурени двор. Накара го да коленичи с ръце зад врата, а очите на Джон Хардин обходиха гората.

— Излизайте всички или ще откъсна пишката на Дюпре и ще я хвърля на мечетата — изкрещя Джон Хардин.

— Сега пак ще ни кара да се събличаме голи и ще се присмива на малките ни пишки, както стана на моста, спомняш ли си? — попита ме Тий, но аз му направих знак да мълчи.

Далас не издържа и излезе от прикритието си. Опита се да респектира малкия ни брат с престижа на професията си.

— Предай се, Джон Хардин — заповяда му Далас и размаха парче хартия. — Това е съдебно решение за твоето арестуване, братле. Подписано е от трима полицейски началници и от родния ти баща. Татко иска да бъдеш арестуван и тикнат зад решетките. Държи да те заключат в единична килия. Аз съм единствената ти надежда, Джон Хардин. Аз ще издействам да те пуснат под гаранция. Само един блестящ адвокат, който знае как да омагьоса съдебните заседатели, може да те спаси от пандиза. Джон Хардин, знай, че в три щата те търсят под дърво и камък. Обявено е общонационално издирване за теб.

— На колене! — извика му Джон Хардин. — На колене или ще ти отнеса главата. Още сега! И знай, че няма да престоя и една минута в затвора. Ясно ли ти е защо? Защото съм луд. При това освидетелстван. Само ме дразните, така правехте и когато бях малък. Кой знае, сигурно от вас съм пипнал тая шизофрения.

— Кой знае — повтори Дюпре. — А може да е и от манджите на мама.

— Млъквай! — изпищя Джон Хардин. — Само още една дума срещу мама, и с теб е свършено! Може и да не е била съвършена, но помисли си за кого се е омъжила — за нашия ужасен баща, който не заслужава да го познаваш, камо ли да се омъжиш за него. И тя е имала мечти, красиви мечти, но какво е получила — четирима синове, дето са... хвани единия, удари другия. Признавам, че и аз я разочаровах. Но тя винаги ми е казвала, че аз съм прекалено чувствителна душа за този увълчен свят. Пренесла е целия си живот в жертва на татко и на вас, смрадливи копелета. Само мама ме разбира на този свят.

— Тогава защо я убиваш, Джон Хардин? — попита Дюпре с делови глас.

— Не говори глупости! Само да го кажеш още веднъж, нещастник такъв.