Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Рембърт, не се излагай! — скастри го баща ми.

— Да се излагам ли? — попита генералът с леден глас.

— Джордан дойде тук, защото искаше да ти разкаже своята история — каза съдията. — Всички ние сме второстепенни герои.

— Маккол, ти се би с германците в Европа. Наградиха те с орден. Какво мислиш тогава за Джак и другите, за начина, по който реагираха, когато родината ги призова?

— Аз нямаше да постъпя като тях — призна баща ми.

— Ето, видя ли?

— Но нека бъдем справедливи. Ние ги мерим с аршин, който отдавна е излязъл от употреба — каза съдията. — Синът ми Джак отстояваше собствените си убеждения. Защото така е научен. Така го възпитахме.

— Лентата е на свършване — провикна се Майк. — Трябва ни край, завършек.

Генералът се изправи и отиде до Джордан, който го гледаше с немигащ поглед.

— Ти каза в началото, че това е нещо като съд — обърна се генералът към Майк. — Искам да гласуваме за това дали Джордан е виновен или невинен.

— Добре — отвърна Майк. — Аз казвам: невинен.

— Невинен — почти едновременно се обадиха Ледар и Селистайн.

— Невинен — казаха абатът и отец Джуд.

— Невинен — повториха Бетси и Кейпърс.

— Невинен — каза баща ми, съдията.

— Сега е мой ред — рече генералът и гласът му се разтрепери. — Съжалявам, сине.

Джордан нежно покри устата му с длан.

— Не казвай нищо, татко. Знам как се чувстваш. Дойдох само за да се помиря с теб. Исках да изляза от този театър с мисълта, че вече имам баща. Показах на всички, че не мога да живея без теб.

— Не мога да се променя, сине, такъв съм. Кажи ми, че не беше прав.

— Никак не бях прав, татко — рече Джордан. — Омразата ми към теб ми пречеше да виждам нещата ясно. Трябваше да те послушам, да следвам пътя, който бе предначертал за мен. Америка е добра страна, струва си да умреш за нея, дори когато бърка.

— Стига, Джордан! — обадих се аз. — Това беше една гнусна война. Не му давай да ти натрива носа заради нея.

— Какво да направя, татко? — попита Джордан в очакване на бащината присъда.

— Предай се — каза генералът. — Ако се предадеш, аз ще застана до теб, ще се боря за теб.

Джордан се поклони в знак, че приема волята на баща си. Двамата траписти станаха и тръгнаха към него — слаби, изпити, закалени в молитвите хора. Джордан коленичи и получи благословията им. Тогава абатът рече:

— Рано тази сутрин Джордан ме накара да се обадя на генерал Пиътрос на остров Полък. Казах му, генерал Елиот, че утре по обяд вие лично ще предадете сина си на началника на военната полиция. Генерал Пиътрос обаче иска първо да се отбиете в кабинета му. Каза, че познавал Джордан от дете.

Приглушеният плач на Селистайн Елиот прониза настъпилата тишина. Тя стана и изтича към сумрака в дъното на сцената. Джордан се спусна след нея, за да я утеши. Всички се изправихме. Видях как баща ми се приближи до генерала, който изглеждаше някак победен и съсипан, след като извърши единственото нещо, което му повеляваше съвестта.

Идва време, когато всеки син трябва да мине през това, мислех си аз и застанах до братята си край леглото на мама. Обонянието ми долови металния мирис на химиотерапията, усетих го дори върху езика си. Тази химиотерапия трябваше да унищожи белите кръвни телца, които бяха задръстили кръвообращението на Луси и задушаваха живота на червените й клетки. Представих си как кръвта на майка ми се превръща в смъртоносен белезникав сняг. Когато я погледнах, в красивите й сини очи за пръв път видях ужас. Всяка фибра на тялото й трепереше с вибрациите на безименен страх.

И петимата се бяхме събрали край леглото на Луси, обсипвахме я с целувки, докато най-накрая тя ни помоли да си вървим. Тий се разплака и рече:

— Обичам те, мамо, обичам те с цялото си сърце и душа, въпреки че направи всичко възможно да съсипеш живота ми.

Изсмяхме се, а Луси ни махна за сбогом. Всички си тръгнахме, остана само Тий, който според графика трябваше да поеме първото дежурство. Докато си разпределяхме часовете за бдение, никой не искаше да включваме и Джон Хардин, но той така се разсърди, че за да не го обидим, му дадохме първото нощно дежурство, тъй като и без това си имаше проблеми със съня. Погледнах шумните си развълнувани братя и по лицата им разбрах, че никой от тях не е подготвен за следващите трийсет или четирийсет години, които ще трябва да преживее без Луси.

В чакалнята изпихме по още едно кафе, обвити в цигарен дим, мрачни мисли и безутешни страхове. Всички бяхме забелязали ужаса в очите на Луси.