Пат Конрой - Блус в лятна нощ

Шайла се върна от Ню Йорк и аз й разказах всичко. Тогава тя измисли една история, която щяхме да твърдим пред хората, а аз начертах точния маршрут на бягството.

Подготвих всичко предварително. Стегнах си колата и купих кану от един спортен магазин в Чарлстън. Шайла отговаряше за храната. Освен това отиде при своя лекар и след като се оплака от безсъние и потиснатост, излезе оттам с толкова валиум и хапчета за сън, че можеше да приспи цяло стадо бизони. Под нейните медицински грижи Джордан наистина успя да поспи за пръв път от дълго време насам. Двамата с Шайла седнахме и написахме по едно писмо до родителите си. Знаех, че ще причиня голяма болка на нашите, както и тя на Джордж и Рут Фокс. Обяснявахме им как заминаваме, за да се оженим, и че ще прекараме медения си месец край езерото Люри в планините на Северна Каролина.

Тримата напуснахме Уотърфорд в два часа сутринта. Джордан легна на задната седалка, скрит под цяла купчина одеала. Но не поехме към Северна Каролина, а по пътя към Чикаго. Редувахме се на кормилото и само веднъж спряхме, за да налеем гориво и да отидем до тоалетната. През цялото време обсъждахме съвместния си живот и отминалите дни. Говорехме за всичко, само не и за онова зловещо събитие, което бе предизвикало прибързаното ни бягство.

Преспахме в един хотел под чужди имена и рано на следващата сутрин тръгнахме, обвити в мека като пух мъгла. Спуснахме кануто по едно от отбелязаните на картата езера. Нощта прекарахме на брега му и се къпахме голи в още студената от топящите се снегове вода. И тримата спахме в една палатка и така преплавахме цялата броеница от навързани едно след друго езера, сгушени сред гъстите безмълвни гори.

Това пътуване скрепи още по-силно нашето приятелство и мълчаливата ни любов един към друг. Знаехме, че с всеки изминал ден се приближавахме към мига, в който Джордан щеше да изчезне от живота ни така внезапно, както се беше появил преди много години върху скейтборда с развети руси коси. Вече се намирахме в най-дивата пустош на севера, където често чувахме воя на вълци, а веднъж дори видяхме и цяла глутница. Говорехме си за Бог и ни беше лесно да вярваме в него, съзерцавайки красотата на творенията му.

Минаха десет дни, преди да стигнем Канада. Всъщност бяхме плавали цели три дни в канадски води, без да разберем. В Канада, където бяха далеч по-толерантни към противниците на войната, Джордан можеше да се оправи с лекота.

Последната вечер вдигнахме тост за бъдещето на Джордан. Бяхме сигурни, че повече няма да го видим, а и той ни каза, че няма да прави опити да се свърже с нас, тъй като това можело само да ни навлече неприятности.

— Това, което направихте за мен, е повече от приятелски жест — каза Джордан, — защото знам, че и двамата се ужасявате от онова, което извърших. Ще се опитам да изкупя греховете си. Ще се опитам да осмисля случилото се. Обещавам.

— Джордан, ние те обичаме — каза Шайла. — Това е достатъчно основание за всичко.

Когато на следващата сутрин се събудихме, Джордан вече го нямаше. Беше потънал в горите на Канада, за да започне своя живот в бягство. Ние с Шайла тръгнахме обратно, оженихме се в Минесота и след още три седмици се върнахме в Южна Каролина.

Когато свърших своя разказ и се върнах на мястото си, в театъра настъпи напрегната тишина. Нужно ни беше време, за да се уталожат страстите. У всички нас Джордан бе разбудил нещо, което отдавна бе станало жертва на забравата. Театърът заприлича на изповедалня. Опитах се да си поема дъх, но вдишах само праха на времето. Самият аз вече нямах нищо общо с момчето, което бях. В онези дни единствено инстинктът управляваше всеки мой ход. Никога нищо не премислях. Онова момче, което някога даваше кураж на Джордан, лежеше мъртво и неоплакано. Огънят у мен бе отдавна угаснал, макар че още ме помнеха такъв, какъвто бях навремето.

Седяхме и чакахме притихнали, само камерите щракаха край нас.

Нещо ни спираше да говорим. Един призрак се бе стаил на сцената и ние трябваше да го разпознаем и назовем, преди да настъпи мир помежду ни. Виетнам. Където и да бягахме, той се изпречваше на пътя ни, преследваше ни на патерици, в инвалидни колички, без ръце и крака; присъствието му бе вездесъщо. Въпреки че мразех тази война от дън душа, знаех, че това е моята война. Тя разголи Америка, потопи я в съмнения, ярост и траур. Старите истини рухнаха, законът и институциите се сгромолясаха. Нищо стойностно не оцеля. Сговорчивите, подкупните и евтините — те станаха знаменитостите на деня. Мръсниците заговориха с мазен глас. А нас ни обзе равнодушие, вече в нищо не можехме да повярваме. Бог се отдръпна от нас. Претърсих света, защото копнеех за някаква надежда, но всеки път се връщах с празни ръце. Виетнам, казах си аз, време е да се помирим.