Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Беше страхотна, мамо. Справи се отлично.

— За друго искам да ти благодаря.

— Недей, няма нужда.

— Никога не съм ти казвала, че ти ме научи да чета — рече тя.

— Не знаех.

— Когато беше в първо отделение, връщаше се вкъщи и започваше да разказваш какво си научил в училище. Двамата сядахме, за да приготвиш домашното си.

— Така правят всички деца.

— Изпитвах истински ужас, че някой може да разбере — каза мама. — Джак, ти беше толкова търпелив с мен. А аз се чувствах толкова неловко, че дори не събрах сили да ти благодаря.

— Удоволствието е мое, мамо. Както и за всичко друго, което съм направил за теб.

— Тогава защо всички са толкова сърдити?

— Защото никой не може да понесе мисълта, че ти умираш — отвърнах. — Нито един от нас не е в състояние да преработи тази информация, без да полудее от гняв.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Джак?

— Да. Не умирай. Остани тук. Слез от този влак, мамо.

— Този влак минава за всички, сине.

— Да, ама Джини Пен е заумирала от двайсет години и още е жива — казах аз.

— А, тя лесно няма да се даде — рече Луси и се усмихна. — Боже мой, ние двете какви битки сме водили — това войната между Севера и Юга нищо не е в сравнение с нашата. Кажи, Джак, вие с Шайла карахте ли се много?

— Не, почти не сме се карали. И двамата винаги знаехме какво мисли другия. В много отношения ние с Шайла си приличахме. Ти как смяташ, дали се самоуби, защото не успях да направя живота й по-щастлив?

— Не, разбира се, че не. Двамата бяхте лудо влюбени един в друг. Нали знаеш, че още от малка чуваше гласове — те я убиха. Също като Джон Хардин. Чувствителни души са те, а чувствителните мъчно оцеляват. Природата-майка ненавижда хрисимите и добрите. Шайла беше дълбоко наранена душа. Ти, сине, успя да я предпазиш от моста доста дълго време.

— Смяташ, че двамата с Джон Хардин си приличат, така ли?

— От един вид са. И двамата преливат от любов и така губят равновесие. Непрекъснато залитат, спъват се и падат под тежестта на любовта, която носят у себе си. След време това падане става всекидневие, начин на живот. Свикват да губят. Любовта ги изпълва, задушава ги, а тук, на земята, с такава чувствителност е трудно. Защото те искат и да получават любов, и то толкова, колкото дават. Ето защо всички ги разочароват. И в крайна сметка умират от чуждото безразличие и студенина. Трудно им е да си намерят ангел-хранител.

— Аз също съм студен човек, мамо — казах. — Има нещо у мен, което кара всеки, с когото се сближа, да умира от студ. Има жени, които след един уикенд с мен получават измръзвания. Не че искам да е така. Но дори и когато го съзнавам, не успявам да го преодолея. Казах на Лия, че любовта е нещо, на което човек трябва да се учи. Мисля, че този предмет трябва да се преподава на части, за да се овладее по-лесно. Но мен, мамо, никой не ме е учил. Мисля, че и вие с татко не бяхте учили този предмет. Въпреки че всички непрекъснато говорят за любов. Като за времето. Но как човек се научава да обича? Как да отворя онези клапани, които са скътани толкова дълбоко в мен? Ако знаех как да го направя, щях да дам на всекиго колкото му се полага. Щях да раздавам любовта си, без да ми се свиди. Но никой никога не ме е учил стъпките на този танц. Никой не ми го обясни. Затова все си мисля, че мога да обичам само тайно. У мен тече една пълноводна река, от която мога да черпя чувства, но само в уединение, когато наоколо няма жив човек. Пък и тя е толкова дълбоко в мен, че друг не може да я открие. Затова и любовта ми е странна, прикрита и уклончива. Любовта ми е същинска главоблъсканица — не носи нито забава за тялото, нито утеха за душата.

— Но не е така с Лия. Ти обожаваш Лия и това всеки го знае. Най-добре — самата Лия.

— Знае го, но дали го чувства? И дали моето обожание е всъщност любовта, за която хората говорят? Опасността ще дойде, когато тя се опита да обича някого с неистинска любов. Защото, ако това се случи, тогава децата й ще станат свидетели на същия маскарад. Но като изключим Лия, друг не мога да обичам. Не знам какво е това любовта, мамо. Не мога да я почувствам, не знам как изглежда, нито знам къде да я открия.

— Това е нещо, за което не си струва да се тревожиш. Не можеш да направляваш любовта, остави я на спокойствие и тя сама ще намери пътя си към теб, когато му дойде времето.

— Едва ли.

— Обичай както можеш, Джак — посъветва ме Луси. — Мисля, че не те бива да говориш за нея. Остави това на жените, на тях повече им се удава. Ти си глътваш езика, щом стане дума за любов.