Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Ти беше нашата царица, мамо — едва промълви Дюпре и Далас кимна след него.

— Тихо — каза Луси и ние се наведохме над нея, за да я чуем. — Трябваше по-малко да бдя над вас и повече да ви обичам. Вие сте ми единственото нещо в този живот, което получих даром.

— Мамо, мамо, мамо — проплака Джон Хардин и се свлече на колене, а Луси чу тази първа думичка, с която всички ние бяхме проговорили, потъна в предсмъртна кома, изчезна в нощта и ни остави сираци.

Същата нощ Луси умря. Когато на следващия ден пристигнаха от погребалното бюро да я приберат, нощницата й бе още мокра от сълзите на нейните петима синове, двама съпрузи, един брат и внучката й Лия Маккол. Светът притихна в мига, в който Луси спря да диша, ала после приливът изпълни всички заливчета и реки и слънцето лумна на хоризонта — първият изгрев без Луси.

След погребението хванах Лия за ръка и отидохме да поплуваме.

Някой ни извика от брега. Беше Ледар, още в черната си рокля от погребението и с перли на шията. В ръката си държеше новородено морско костенурче албинос — чисто бяло. Някой го открил чак при игрището за голф. Загубило се и не можело да намери пътя към морето.

— Може би е вече мъртво — провикна се тя и отвори дланта си с бялото костенурче. — Но и да е живо, само няма да преодолее прибоя. Пуснете го навътре в морето.

Качих Лия на раменете си, дадох й да държи костенурчето високо над главата си и заплувах навътре.

— Дори да не е живо, Лия — казах й аз, — ще стане част от хранителната верига в океана.

— Глупости, татко. Хранителна верига!

Плуването срещу вълните ме измори, но когато влязохме достатъчно навътре, Лия ми подаде безжизненото костенурче. Потопих го във водата. След миг-два нещо в него като че трепна, сякаш малкото му моторче се запали и по силата на инстинкта четирите му плавника се размърдаха. Телцето му оживя.

— Живо е! Живо е! — извика Лия и двамата заплувахме кучешката край бебето албинос. Бялата му главичка се гмурна, показа се пак и стремително заплува навътре в океана. Поплувахме известно време след него, после обърнахме към брега, където ни чакаше Ледар.

Епилог

Следващото лято с Ледар Ансли се оженихме в Рим. Присъстваха всички наши приятели. Докато пишехме сценария за Майк Хес, открихме, че вече не можем да живеем един без друг. Когато най-накрая се реших да й поискам ръката, научих, че неотдавна Ледар и Лия бяха купили венчална рокля от Чарлстън, бяха съставили списък на гостите и дори бяха написали съобщението за вестниците. Единственият човек, изненадан от влюбването си в Ледар, бях самият аз.

Ръката й поисках по време на партито у Джордан Елиот, защото на следващия ден той влизаше в затвора. Получи петгодишна присъда за убийство и предумишлено унищожаване на федерално имущество. Главният прокурор искаше да го осъди на двайсет години затвор, но Кейпърс Мидълтън се намеси, след като предупреди федералните власти, че цял манастир е готов да свидетелства в полза на Джордан. Генерал Рембърт Елиот се премести в Канзас, за да бъде близо до него по време на затворничеството му. Още преди да се стигне до произнасяне на присъдата, генералът бе станал яростен защитник на сина си. Всеки ден го посещаваше в затвора и двамата много се сближиха. Откриха се късно, след пораженията и дълбоките рани на взаимно съсипания си живот, но се сприятелиха завинаги и се помириха, макар и да бяха толкова различни.

Нощта преди венчавката двамата с Ледар се изкачихме на хълма Джаниколо. Древният град, обвит в мараня, се простираше в краката ни и жужеше като кошер, докато залязващите лъчи на слънцето хвърляха бакърени отблясъци по хълмовете на запад. Бях решил да дам на Ледар писмото на Шайла, защото то обясняваше нещата по-ясно и точно, отколкото бях в състояние да го направя аз. Преди много години в съда с това писмо спечелих делото срещу семейство Фокс и запазих бащинските си права над Лия, която искаха да ми отнемат.

— Значи това е писмото — каза Ледар, когато й го подадох. — Известното писмо.

— Заслужава си известността. Сама ще се увериш.

— И без това изпитвам ревност към връзката ти с Шайла. Писмото сигурно ще ме накара да се почувствам още по-зле.

— То обяснява много неща. Част от него е предназначена за теб.

— За мен ли?

— Да, ще видиш.

Ледар отвори писмото и се зачете.

Скъпи Джак,

Не е хубаво, че всичко свършва по този начин, но така трябва, любов моя. Повярвай ми, така трябва. Спомняш ли си нощта, когато се влюбихме, когато къщата отплава в морето, а ние не можехме да се откъснем един от друг? Не можехме да си представим живота един без друг, защото през онази нощ в сърцата ни лумна огънят на любовта. А спомняш ли си нощта, когато Лия бе зачената — на последния етаж в хотел „Рафаело“ в Рим? Беше прекрасно, защото и двамата искахме дете, защото по този начин щяхме да превърнем отчаянието и лудостта на собствения си живот в надежда. Джак, когато се случеше и двамата да бъдем във форма, тогава с любовта на телата си можехме да подпалим целия свят, да го превърнем в самото съвършенство.