Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Мирен протест ли ще бъде? — попита Джордан.

— Разбира се. Ние се опитваме да спрем войната, а не да започнем нова.

Джордан погледна към мен и каза:

— Толкова съм пиян, че не мога да откажа. Освен това утре нямам изпит.

— Нито имаш къде да отидеш — додадох. — Нали ни запечатаха стаята. Разполагаме с цялото време до края на живота си да правим каквото ни скимне.

— Значи ще участваме — заключи Джордан.

В два часа на следващата сутрин Кейпърс Мидълтън, дегизиран във военни дрехи, счупи едно малко прозорче на тоалетната на първия етаж в сградата на Мейн Стрийт, в която се помещаваше наборната комисия на Южна Каролина. Той се промъкна в мрака и излезе през вратата, която извеждаше в задната уличка, а там го очаквахме ние, останалите, които по-късно щяхме да станем известни като Колумбийската дванайсеторка.

Като отвори вратата с малко насилие, Кейпърс сложи пръст на устните си и ни поведе по задната стълба към вътрешността на сградата. Акцията беше планирана отпреди седмици и през първите минути на взлома всички изпълняваха стриктно задачите си. Разполагаха с предварително откраднати ключове, задигнати от разсеяни пазачи. Момчетата носеха тежки кофи, пълни с кравешка кръв, а момичетата — запалителни материали, с които да унищожат досиетата на всички подлежащи на мобилизация момчета в Южна Каролина.

Шайла отиде до първия шкаф с архиви и без много да му мисли, измъкна папките и ги разпиля по пода. Ние с Джордан направихме същото, като след това ги заливахме и с кравешка кръв. Кейпърс с останалите действаше в друга стая, като натрупваха книжата в средата. Купчината растеше, а Кейпърс ни даваше зор да действаме по-бързо. В един момент погледна часовника си, кимна на Радикала Боб и заля хартиите с бензин. Докато продължаваше да ни пришпорва, усетих лек фалцет в гласа му и се спрях. Подуших миризма на бензин. Огледах се и видях съсредоточеното лице на Шайла, която приличаше на изпаднала в екстаз монахиня. Всъщност всички приличахме на религиозна секта, подготвяща едно съвсем модерно аутодафе. Без никаква външна причина изведнъж ме обзе паника. Загледах се в лицата на моите приятели и другите, които ми бяха съвършено непознати, като продължавах да се боря с непреодолимото си усещане, че съм в капан. Отстъпих назад от дългите редици с архиви, сграбчих Джордан за раменете и в този миг видях как Радикала Боб драсна клечка кибрит, а другите щракнаха запалките си и се приближиха към купчината архиви.

— Хайде да подпалим цялата сграда — извика Радикала Боб.

— Не! — отсече Шайла. — Само архивите.

— Боб е прав — обади се Кейпърс. — Нали това е революция, хайде да подпалим сградата. А после и целия град. Да започнем война тук, у дома. Да им покажем какво им е на виетнамците.

— Стига! — обади се Шайла. — Ние сме против насилието. Разбра ли? Против насилието.

— Говори само от свое име — сряза я Радикала Боб и стаята избухна в пламъци. Отвън долетя воят на стотици сирени. Пожарникари и полицаи вкупом нахлуха в стаята. Цяла армия ченгета ни обгради, а после ни повалиха на пода с палки и юмруци. Двама огромни мъжаги седнаха върху мен, докато ми слагаха белезниците, изсмяха се, когато изохках от болка и ги стегнаха така, че спряха притока на кръв в китките ми.

— Гадове! — изрева Кейпърс. — Мръсни гадове. Кой ни е изпортил?

— Казах ти да държиш проклетите си приятелчета настрана от тая работа — каза му Радикала Боб. — Аматьори!

— Вината не е в нас — обади се Шайла.

— Майка му стара! — изохка Джордан

— Какво има? — попитах.

— Тъпи копелета излязохме — каза Джордан. — Трябваше по-рано да се сетим. Това е федерално престъпление. Сега вече здравата го закъсахме.

В деня, в който трябваше да се явим пред съда, ни качиха в полицейски коли, но преди да влезем в съдебната зала, трябваше да изтърпим атаката на репортерите и фотографите. Майк също беше там със своя никон, насочил обектив право към генерал Елиот. Генералът представляваше неповторима гледка в блестящата си добре изгладена униформа на морската пехота. Откъсна се от тълпата и се приближи до сина си. Един детектив водеше Джордан по стълбите — държеше го за белезниците и го дърпаше след себе си. Когато генералът го удари с опакото на ръката си и Джордан се свлече на колене, Майк улови момента. В своя справедлив гняв генералът представляваше самата възмутена власт, която наказва дългокосия нарушител на обществените правила и закони на стъпалата пред залата на съда. Снимката беше като камея с почти библейски внушения: бащата, който въдворява ред в собствения си дом. Паднал на колене и унизен, с неговото измъчено лице, Джордан олицетворяваше срама и оскърблението на едно детство, продължило твърде дълго. В очите на по-възрастното поколение генерал Елиот представляваше добрият американец, но в нашите очи той символизираше всичко тиранично, закостеняло и лицемерно в духа на Америка, което Виетнамската война бе оголила като раните на прокажен. Падналият на колене Джордан — това беше нашето поколение, което се чувстваше предадено. Снимката на Майк беше последният билет по пътя, от който връщане назад нямаше. Джордан се изправи с мъка, погледна баща си в очите и продължи нагоре по стълбите.