Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Ако след пет минути в тази сграда остане някой студент, той ще бъде изключен от университета до края на семестъра. Няма да има право да полага изпити, нито да завърши със своя курс.

Викове и ругатни изпълниха въздуха, но въпреки това се усети общо раздвижване по посока към изходите. Когато движението се успокои, видяхме, че сме останали към петстотин души, които не бяхме помръднали от местата си. Огледах се и с изненада установих, че повечето лица са ми непознати и че сред нас няма нито един член на нашумялото СДО.

Личеше си, че младият мъж на сцената си знае работата и не възнамерява да си губи времето. Младостта му го правеше да прилича на фашист. Студентите продължиха да се изнизват през входовете с наведени глави — стигаха до вратата и си плюеха на петите.

Когато изтекоха въпросните пет минути, младият мъж, който се бе представил като Кристофър Фишър, заяви, че останалите стотина студенти могат да се смятат за изключени.

— Какво ли правя тук? — казах аз. — Би трябвало да съм си в стаята и да се подготвям за изпита по викторианска литература.

— Правиш се на мъж с характер — подметна ми Джордан, който много спокойно се бе отпуснал на стола до мен. — Тук си, защото не обичаш да се криеш и да бягаш само за да доставиш удоволствие на някакъв си правителствен кретен.

— Ще видиш, няма да завършим — натъртих аз. — Няма дипломи, няма родителски прегръдки. А аз дори не съм убеден, че съм против Виетнамската война. И виж сега какво се получава — няма да завърша, защото приятелите ми са до един фанатици, а ти, копеле, реши точно днес да истеризираш.

— Не забравяй, че откараха Кейпърс в болницата в безсъзнание — отвърна ми Джордан. — Арестуваха Шайла само заради една реч.

— Така де — казах, — знам, че става въпрос за високи морални принципи, в които не вярвам. Знам, че провалям живота си по един много глупав начин.

— Тогава тичай към вратата — предложи ми Джордан.

— Да, да! За да ми викаш после, че нравствено ме превъзхождаш.

— Че аз те превъзхождам — отвърна Джордан и се усмихна.

— Ако го направя, Шайла никога повече няма да ми проговори — продължих да разсъждавам на глас.

— Виж, това е сигурно — кимна Джордан.

— А Майк вероятно ще ме снима как се гърча и скимуча като сритано псе.

— И на всичкото отгоре ще публикува снимката във всички вестници.

— Значи ми остава само една възможност — да се скрия в Аляска, там никой не е чувал за Южна Каролина. Ще започна нов живот. Другата възможност е да замина за Виетнам като доброволец. Ще стана зелена барета. Ще дам воля на главореза у мен. Ще спечеля медали. Ще ходя да се чукам в Банкок. Ще си направя огърлица от човешки уши. Сигурно и на мен ще ми се случи да стъпя върху мина. Ще ми отрежат двата крака. Ще спестя за електрическа инвалидна количка. Дано поне някаква част от пишката ми остане. Не, не! Оставам тук.

— Мъдро решение — подхвърли Джордан.

Кръгът от полицаи и ченгета започна да се стеснява около нас.

— Нашите ще ни убият — пак започнах аз. — Боже мили, мама ще побеснее, като научи.

Отново прокънтя гласът на Кристофър Фишър.

— Онези, които не напуснат сградата на Студентския съюз в следващите пет минути, ще бъдат арестувани. Обявено е извънредно положение. Вече имате само четири минути и четирийсет секунди, за да се върнете по стаите си.

— Ама вие май не разбрахте за какво става дума — провикна се Джордан, след като се изправи на крака. — Хайде пак да си го преговорим. Тази сграда е наша. Това е Студентският съюз. Сту-дент-ски. Ясно ли е?

Един от студентите в края на стесняващия се кръг, който до този момент не бе обелвал дума, се изправи. Не го познавах. Имаше ужасно войнствен вид. Носеше дълга рошава коса, мазна лента на челото и скъсани джинси. Камуфлажното му яке го правеше да изглежда още по-страшен. Стана, разкрещя се и взе да раздава заповеди.

— Щом говедата толкова искат тая сграда, дай да й палнем клечката. После ще им подарим пепелта. Не може да има мир с тия копелета, не ги ли виждате. Само на бой налитат, дайте тогава и ние да им налетим. Щом толкова искат да стрелят по невъоръжени деца, дайте поне малко съпротива да им окажем, стига сме се лигавили. Стига само приказки. Поне на един да му видим сметката.

Джордан извика на всички да си стоят по местата, после бавно се приближи до студента, който се бе разпенявил. Прегърна го през рамо и здраво му стисна врата с една ръка.

— Виж ти в наше време как са взели да се обличат ченгетата — обърна се Джордан към останалите демонстранти. — Някой да познава този тук? Аз не ви знам всички по име, по физиономии обаче сте ми познати. А този господин Радикал отдавна го наблюдавам. Попрекалил е с дегизирането, а? Какво ще кажете? Така облечен, щеше да си бъде съвсем на мястото в Бъркли, но при нас повече прилича на холивудски клоун. А акъл взел да ни дава — да се нахвърлим срещу въоръжените полицаи, така ли, господин Радикал? Много умно!