Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Твоите приятели не бяха комунисти — обади се Джордан Елиот. — Ние с Джак дори не се занимавахме с политика. Майк и Шайла просто бяха против войната.

Генералът веднага се надигна и отвърна троснато на сина си:

— Кейпърс, ти изпълни своя дълг към родината. Няма от какво да се срамуваш.

— Кейпърс никога не се е срамувал от това, което извърши тогава — отвърна му Ледар. — Докато бяхме женени, доста сме спорили по този въпрос.

— Не е точно така — каза Кейпърс. — Просто се бях примирил със случилото се. Има разлика.

— Ако не бяхте вие с Шайла, ние с Джордан нямаше и да забележим убийствата в Кент — обадих се аз.

— Не бягам от отговорност — каза Кейпърс.

— Кейпърс, ти винаги ме държеше настрана от демонстрациите — каза Майк. — Аз имах единствената задача да правя снимки. Казваше ми, че трябва да запечатам историята. Защо го правеше? За да ме предпазиш ли?

— Ти беше много впечатлителен човек — отвърна му Кейпърс. — Пазех те от Шайла и от теб самия.

— Значи, беше нарочил Шайла, така ли? — попита Майк.

— Тя се беше нарочила самичка. А моята цел беше Радикала Боб.

— Каква ирония на съдбата — каза Боб.

— Плащаха ли ти? — попита Джордан.

— Разбира се — изненада се Кейпърс от въпроса. — И имаше защо.

Когато Джордан зае своето място на сцената на Док Стрийт, знаех, че всички парченца от пъзела ще дойдат на мястото си. През всичките тези години нито веднъж не се реших да го попитам за случилото се, а и той предпочиташе да мълчи. Сега, когато проговори, за пръв път усетих как се отпусна въпреки стоманения поглед на баща си. Говореше делово, като бизнесмен. С лекота пресъздаде събитията и тогава изведнъж си спомних защо моята църква учи, че изповедта е мехлем за душата. Докато разказваше, ние всички се заслушахме, дори неволно се наведохме напред, за да уловим всяка негова дума. И генералът наостри слух.

— Щом пристигнах на Бул Стрийт, ме хвърлиха в съвършено гола единична килия. Дадоха ми хапчета за успокояване, но аз продължих да крещя на сестрите, на нощните дежурни, на другите пациенти, затова ме изолираха още повече. Увеличиха ми и дозата успокоителни и речта ми стана съвсем несвързана. Когато ме върнаха в отделението, забраниха ми всякакви други посещения и писма, освен от родителите ми.

Не си спомням точно в кой момент, но много скоро след това, бях подложен и на първия от четирите сеанса шокова терапия, от които загубих всякаква чувствителност. С месеци се влачех като парцал сред останалите замаяни от торазин болни, обвит в гъст цигарен дим. Но онова, което изглеждаше лудост в очите на докторите и сестрите, всъщност бе невъзможността ми да се помиря с предателството на баща ми. От шоковата терапия забравих всичко, но постепенно паметта ми се върна и тогава наистина ме заболя. Когато си спомних шамара на баща ми и слюнката, която потече по лицето ми... Направих опит да се обеся с един колан, който бях откраднал от заспалия пазач. След като не успях, направих и втори опит — този път с чаршафи. Тогава отново ме подложиха на шокова терапия. Мама ме посещаваше два пъти в седмицата.

Останах на Бул Стрийт до май на следващата година. Бях престоял почти дванайсет месеца, когато ме изписаха. Всички се изненадаха от моето освобождаване. Най-много аз. Към средата на февруари бях започнал нова стратегия — пълно послушание и безропотност. Превъплътих се в голям чаровник. Когато дойде време да си вървя, вече бях станал всеобщ любимец. Действах съвсем целенасочено за собственото си измъкване. Дори успях да организирам кръводарителска акция в полза на Червения кръст в собственото ми отделение. Убедих половината пациенти и те дадоха кръв, защото имаха повече доверие на мен, отколкото на сестрите. След това всички започнаха да ми вярват — и пациенти, и доктори. Аз обаче изчаквах и само се усмихвах. След това скришом взех да се подготвям за онова, което трябваше да свърша след излизането си.

Докато слушахме Джордан, сякаш видяхме света през неговите тогавашни очи след цялата серия от силни успокоителни и шокова терапия.

Точно по онова време, когато бил сам в стая, започнала да го блазни мисълта за монашеско уединение. Открил, че умее да утешава с думи ужаса на хрисимите, обърканите и обезумелите. Още тогава се научил да говори като духовник, като в същото време ревностно криел страшната омраза, която го измъчвала като вирус. Така се родил свещеникът Джордан, но воинът у него все още жадувал възмездие. През онези дълги месеци затвор единствените гласове, които продължавал да чува, били на баща му и на Кейпърс. Всяка нощ нахлували в съзнанието му, не му давали покой.