Томас Харис - Червения дракон

— Оттук е имал е възможност да наблюдава цялата задна част на къщата — каза Спрингфийлд.

Само за пет дни тревната площ на Лийдс бе придобила занемарен вид. Сред избуялата трева стърчаха стеблата на див лук. Дворът беше посипан с листа и клонки и на Греъм изведнъж му се прииска да ги събере. Къщата изглеждаше дълбоко заспала, косо падащите лъчи на утринното слънце проблясваха между дърветата с издължени и неестествено контрастни сенки. Застанал до Спрингфийлд на пътечката, Греъм съвсем ясно се видя как наднича през задния прозорец, а после отваря вратата. Странно, но под ярката дневна светлина му беше значително по-трудно да пресъздаде в съзнанието си първите ходове на убиеца. Очите му се спряха върху детската люлка, която леко се поклащаше от ветреца.

— Май тоя ще е Парсънс — обади се Спрингфийлд.

Парсънс беше станал рано и вече ровеше в една от лехите на двора си, разположен през две къщи. Греъм и Спрингфийлд се насочиха към задната му врата и спряха до кофите за боклук. Капаците им бяха вързани за оградата с верига.

Спрингфийлд извади рулетка и измери височината, на която беше монтиран електромерът.

Разполагаше със сведения за всички съседи на Лийдс. За Парсънс знаеше, че е преждевременно пенсиониран пощенски служител, изпратен на почивка по настояване на прекия му началник. Мотивацията била лаконична и ясна — „нарастваща разсеяност“. Сведенията на Спрингфийлд включваха и някои клюки. Според съседите съпругата на Парсънс почти непрекъснато гостувала на сестра си в Мейкън, а синът му не се вестявал никакъв.

— Господин Парсънс! — подвикна Спрингфийлд.

Парсънс опря мотиката си на стената на къщата и се приближи до оградата. Беше обут в сандали и бели чорапи. Пръстите на чорапите бяха оплескани с кал и трева. Лицето му беше ярко розово. Атеросклероза, помисли Греъм. Вече си е взел сутрешното хапче.

— Да?

— Искаме да поговорим с вас, господин Парсънс — рече Спрингфийлд. — Надяваме се да ни помогнете.

— От електроснабдяването ли сте?

— Не. Аз съм Бъди Спрингфийлд от полицейското управление на Атланта.

— Значи идвате за убийството. Вече казах на един ваш колега, че по това време ние с жена ми бяхме в Мейкън.

— Знам, господин Парсънс. Искахме да ви попитаме за електромера. Той…

— Ако онзи инкасатор ви е казал, че съм извършил нещо нередно, той е…

— Не, не, господин Парсънс. Искам да ви питам дали през миналата седмица не сте забелязали някой непознат да се навърта около апарата?

— Не.

— Сигурен ли сте? Казали сте на Хойт Луис, че някой е взел данните от електромера ви преди него.

— Точно така. И крайно време беше. Държа на думите си и Комисията за обществени услуги скоро ще разполага с подробната ми жалба по този въпрос.

— Ясно, сър. Убеден съм, че там ще направят необходимото. А кой взе данните от електромера ви?

— Не беше случаен човек. Мисля, че беше от електроснабдяването.

— Как разбрахте? — Ами, приличаше на инкасатор.

— С какво беше облечен?

— С каквото са облечени всички инкасатори. Някакви кафяви дрехи и шапка.

— Видяхте ли лицето му?

— Не си спомням. Зърнах го от кухненския прозорец. Исках да поговоря с него, но докато си сложа халата и изляза, той вече си беше отишъл.

— С кола ли беше?

— Не си спомням. Но какво става, защо питате?

— Проверяваме всички, които са се навъртали тук миналата седмица. Наистина е важно, господин Парсънс. Затова ви моля да си спомните всичко, дори най-дребната подробност.

— Значи е във връзка с убийството. Все още не сте арестували никого, нали?

— Не сме.

— Снощи наблюдавах, улицата и установих, че по нея цели петнайсет минути не мина никаква патрулна кола! Това, което стана с Лийдс, е наистина ужасно! Жена ми не е на себе си, а аз се питам кой ли ще е този луд, дето ще купи къщата им. Вчера гледах, че около нея се навъртат разни негри. На няколко пъти се оплаквах от децата на Лийдс, знаете… Но сега си мисля, че не бяха лоши деца. Разбира се, той не се вслуша в съветите, които му давах за зелената площ. От Министерството на земеделието изпращат безплатно някои наистина полезни брошури за борбата с някои досадни плевели. Накрая взех, че му ги пуснах в кутията. Миризмата на дивия лук направо ме задушаваше, особено след окосяване.

— Господин Парсънс, кога точно видяхте човека край електромера си? — прекъсна го Спрингфийлд.

— Не съм сигурен, опитвам да си спомня…

— Горе-долу по кое време на деня? Сутрин, следобед, вечер?